**Мартеницата на прозореца**
На трети март вятърът блъскаше стъклата на кухнята толкова силно, че мартеницата, която бях вързала на дръжката на хладилника още на първи, се беше заплела в топка. Гледах я, докато кърмех Данчо, и мислех, че трябва да я разплета, преди да си тръгне за детската градина на съседката, когато порасне. Такива мисли ти минават през главата в четири сутринта, когато си будна за трети път и вече не помниш дали изобщо си спала.
Слави влезе в кухнята по потник, наля си кафе от каната, която бях приготвила предната вечер, и се облегна на плота. Погледна ме, после сина ни, после пак мен.
— Трябва да го дадеш — каза той. Толкова тихо, все едно предлагаше да сменим доставчика на интернет. — Не се справяш. Ще е по-добре за него в дом. Има специалисти, режим, всичко каквото трябва.
Не крещеше. Не беше пиян — знам как звучи, когато е пиян, а тук нямаше нищо от това. Просто стоеше с чашата в ръка и чакаше да кимна, както чакаше да кимна, когато решаваше кой диван да купим или на кой сервиз да заведем колата.
Данчо се отлепи от гърдата ми и заплака отново — тънко, прекъснато, сякаш и той усещаше, че нещо в кухнята се беше пропукало. Аз само стегнах ръцете около него и не казах нищо. Защото знаех — ако отворя уста в тази секунда, ще излязат неща, които после няма как да върна.
Данчо се роди с проблем в сърцето — дефект, за който разбрахме на двайсет и втора седмица, на ехографията в "Майчин дом" в Пловдив. Лекарката смени тона си, обади се на колежка, показа ми някакво петно на монитора, което не разбирах, и през следващите месеци научих думи като "коарктация на аортата" и "septum" по-добре от собственото си име. Операцията беше на десетия ден след раждането, в София, и продължи седем часа. Слави дойде само веднъж, стоя пет минути пред реанимацията и си тръгна, защото имал "среща с доставчик". Каза го точно така — доставчик, все едно синът му е поръчка, която трябва да дойде навреме или да я отменят.
От тогава минаха осем месеца. Данчо се справяше — растеше бавно, но растеше, вземаше хапчетата си по часовник, всеки вторник имахме преглед в детска кардиология. Аз бях напуснала работа в счетоводната кантора на "Гладстон", защото никой график не съвпадаше с неговия. Слави продължаваше да кара своя ауди, да ходи на футбол в петък вечер и да ми повтаря, че съм "изнервена" и "не се справям както трябва".
Тази сутрин, на трети март, той не искаше да ми помогне. Искаше да изчезне проблемът.
— Кажи нещо — процеди той накрая, когато мълчанието стана прекалено дълго дори за него.
Погледнах ръцете си върху гърба на Данчо, а не към лицето му.
— Излез от кухнята — казах.
Той се засмя, кратко и грозно.
— Значи ще го отглеждаш сама? С каква заплата?
— Ще намеря начин.
— Няма начин, Ели. Ще дойдеш при мен и ще ме молиш след месец.
Излезе, взе якето от закачалката в коридора и тръшна вратата толкова силно, че мартеницата падна на пода.
Не го молих.
Първото, което направих същия следобед, беше да се обадя на майка си в Асеновград. Тя дойде с автобуса на другия ден, с два куфара — единия с дрехи, другия с буркани домашно сладко, все едно се местеше за постоянно, не само да помага. И се засели.
После се обадих на адвокатка, с която бях учила в гимназията в Пловдив — Севда Мичева, сега работеше в кантора на булевард "Руски". Обясних ѝ всичко: за думите на Слави, за апартамента, който беше изцяло на негово име, купен преди брака с пари от родителите му, за общата сметка, в която оставаха някакви трохи, докато той харчеше за колата и клуба.
— Той иска развод и да си върне живота отпреди детето — каза Севда след като прегледа документите. — Само че не иска да плаща цената за това. Затова ти предлага да "решиш" вместо него.
Данчо имаше нужда от постоянни прегледи, от лекарства, чиято цена без здравна каса стигаше близо триста лева месечно. Слави спря да превежда пари на десети март — точно седмица след разговора в кухнята. Не каза нищо, просто спря. Проверих банковото приложение сутринта, видях нулево постъпление и знаех веднага какво означава.
На петнайсети март дойде вкъщи с папка. Каза, че адвокатът му я е подготвил — документ за доброволен отказ от родителски права, "за да не се влачи по съдилищата", както се изрази. Сложи я на масата до чинийката с мартеницата, която майка ми беше окачила отново на хладилника.
Не отворих папката веднага. Направих си чай, седнах срещу него, докато Данчо спеше в стаята с баба си, и я прелистих бавно, страница по страница, все едно четях меню в ресторант, в който няма да ям нищо.
— Няма да подпиша — казах.
— Тогава ще заведа дело за родителски права. Ще кажа, че си психически нестабилна след раждането, че не се справяш с болно дете, че живееш от чужда сметка.
— Заведи го.
Той не очакваше този отговор. Стана, взе папката обратно, но забрави нещо друго на масата — телефона си, отключен, с отворено съобщение до жена на име Боряна: "Довечера в осем, същото място". Не го отворих от любопитство. Отворих го, защото трябваше да знам с какво разполагам.
Делото за родителски права така и не стигна до съда. Севда се погрижи за това. Изпрати официално писмо до адвоката на Слави с приложени доказателства за преводите, които беше спрял, за съобщенията до Боряна с дати от последните шест месеца, и с медицинска документация, показваща колко системно и грижливо се справях с лечението на Данчо — прегледи без пропуснат нито един, назначения изпълнени точно, кардиологът готов да свидетелства.
На двайсет и осми май се срещнахме в кантората на Севда за подписване на споразумение за развод. Слави седеше от другата страна на масата, без папка този път, само с химикалка, която въртеше в пръстите си. Апартаментът остана негов — не се борих за него, не исках да живея там повече. Но издръжката за Данчо беше определена по закон, а не по неговото желание: четиристотин и двайсет лева месечно, до навършване на осемнайсет години, плюс покриване на половината от разходите за лечение, доказани с фактури.
Подписах последна. Севда бутна документа през масата, аз взех химикалката, която Слави беше оставил, и написах името си под неговото. Данчо, вече на година и половина, седеше в столчето до мен и удряше с длан по масата, все едно аплодираше нещо, което не разбираше.
Слави не каза нищо, когато излизаше. Само погледна сина си за секунда, после вратата, после излезе.
Върнахме се с майка ми и Данчо в малкия апартамент под наем в квартал "Кършияки", който бях намерила през април. На хладилника окачих новата мартеница — същата, която беше паднала на пода през онзи март, изгладена и завързана отново на дръжката. Данчо посегна към нея с двете ръце, докато го държах, и я дръпна толкова силно, че цялата се измъкна от възела.
Не я вързах отново. Оставих я на масата, до буркана с домашното сладко на майка ми, и седнах да прегледам следващия час за преглед при кардиолога.
