Казвам се Динко и от девет години съм зет на Йорданка. Разправят, че тя ме мрази — ще ви кажа още отсега: не е точно така. Мрази не мен, мрази това, че дъщеря ѝ Милена ме избра пред всичките ѝ планове.
Живеем в Асеновград, къщата е на два етажа — долу тъща ми, горе ние с Милена и двете момичета. Дворът е малък, но има три кайсиеви дървета, дядо ги е садил още преди социализма да свърши. И всяка втора седмица на юли се повтаря едно и също: Йорданка слиза с найлонови кофи, обира кайсиите преди изгрев — казва, че така плодът е по-стегнат — и целия ден къщата мирише на прегоряла захар.
Онази събота бях излязъл да пуша на терасата, защото Милена не обича вкъщи, и я гледах отдолу как реже кайсиите на четвъртинки с оня нож с щърбавата дръжка, дето никой не изхвърля от петнайсет години. Кучето на съседите отсреща лаеше по някаква сянка, а телевизорът вътре мърмореше някакво следобедно предаване с прогнозата за времето — сухо, тридесет и четири градуса, суша за трети пореден месец.
Аз работя като механик в един сервиз до пазара, ремонтирам предимно дизелови комбита. Не съм ѝ зет по нейния вкус — тя си представяше адвокат или поне някой с вратовръзка. Затова десет години слуша какво ѝ говорят по кафенетата — че съм ѝ взел къщата, че живея на нейния гръб. Истината е друга, но кой ги слуша истините.
Истината е тази: преди четири години баща ми почина и остави сервиза без наследник по документи — брат ми живее в Германия и не иска и да знае. Аз влязох, платих дълговете на баща ми към доставчика на части — осем хиляди лева, — и вкарах сервиза на печалба. Тъщата обаче разправяше на маса при роднини, че съм "изял" бащиното наследство на Милена, все едно сервизът е неин, а не мой бащин.
Онзи ден с кайсиите тя ми извика от долу:
— Динко, слез да ми помогнеш с казана.
Слязох. Тя сипваше захарта на части — първата четвърт, после втора след пет минути, после трета — обясняваше ми го все едно ми чете лекция, а всъщност само търсеше повод да ми каже нещо друго.
— Милена ми се обади вчера — каза, без да ме поглежда, докато бъркаше в казана с дървената лъжица. — Каза ми, че си подписал нещо в нотариуса.
Спрях. Наистина бях ходил при нотариус онази сряда — за да прехвърля дела си в сервиза на мое собствено име, защото досега вървеше по наследствено разпределение с брат ми, а той искаше да го продаде за да плаща ипотека в Мюнхен. Платих на брат си неговата половина — дванайсет хиляди лева — и сервизът стана изцяло мой.
— Прехвърлих дела на брат ми — казах. — Изплатих го. Сервизът вече е само мой, на мое име.
— А защо не ми е казал никой? — тя остави лъжицата настрани, захарта вреше и се пенеше. — Тази къща е строена от моя баща, а сега твоят сервиз минава само на твое име, все едно нас тука ни няма.
Тук е моментът, в който тя обичайно превръща всеки мой личен въпрос в общ семеен въпрос, сякаш всичко трябва да минава през нейно одобрение. И аз ѝ отговорих нещо, за което по-късно съжалих — не защото не беше вярно, а защото го казах точно тогава, до врящия казан:
— Йорданке, сервизът е бащин, не е ваш. Аз платих дълговете му, аз изплатих брат ми. Нищо общо няма с тази къща.
Тя млъкна. Захарта вреше. И тогава Милена излезе на терасата отгоре с по-малката ни дъщеря на ръце и извика надолу:
— Мамо, спри да вадиш тия теми пред детето.
Тъщата вдигна очи нагоре, после пак надолу към казана — сложи третата част захар, механично, все едно ръцете ѝ работеха отделно от главата. Не каза нищо повече. Прибра се вътре с празните кофи, остави ме сам с казана и с миризмата на прегоряла кайсия, която полепва по дрехите за два дни.
Три седмици по-късно се появи брат ми Стоян — дойде от Мюнхен за седмица, каза, че иска да види децата на Милена, но всъщност дойде, защото беше говорил с майка ѝ и тя му беше пуснала мухата, че съм го "измамил" с парите. Седнахме на терасата, аз извадих папката с нотариалния акт и разписката за преведените дванайсет хиляди лева по неговата сметка в "Райфайзен" — датата беше от март, три месеца преди тъщата да разбере каквото и да е.
— Ти каза ли на майка ѝ, че съм ти платил? — попитах го.
— Не съм ѝ казвал нищо — сви рамене Стоян. — Пък и парите стигнаха, взех апартамента.
Йорданка стоеше на прага в кухнята, чу разговора, влезе тихо и седна на масата. Гледаше папката, гледаше разписката, четеше датата два пъти. Не каза нищо цяла минута — само въртеше между пръстите си кутрето на дъщеря си, оставено на масата от сутринта.
После стана, отиде до кухненския бюфет, извади голямата стъклена буркана с кайсиевия конфитюр от миналата седмица — този, който бе стегнал за два дни точно, както учеше — и го сложи на масата пред Стоян.
— Занеси го на майка си в Германия — каза тя. — И ѝ кажи, че синовете ѝ делят наследство по документи, а не по приказки на маса.
На мен не каза нищо — но същата вечер, докато миех ръцете си от машинното масло на терасата, я чух да казва на Милена по телефона, съвсем спокойно, без превземки:
— Ще спра да плащам вноската за парното на горния етаж от октомври. Динко да си я плаща сам, щом сервизът е негов и само негов.
Милена ми предаде думите ѝ същата вечер, докато простираше пелени на въжето. Не се скарахме. Само отидох при счетоводителката на другия ден и сложих сметката за парното изцяло на мое име — деветстотин лева на месец за зимата, платими от сервиза. Йорданка вече не сипва захар в разговорите ни на части — казва си го веднага, цялото, наведнъж. И странно, откакто спря да го цеди по малко, ми е по-лесно да я слушам.
