Осемдесет и три лева. Толкова струваше букетът, който Николай остави на масата в кухнята, преди да замине за Бургас — все едно е нищо, все едно не е важно кой го е купил и с чии пари.
Казвам се Веселина, живея в Пловдив, на улица "Дунав", в апартамента, който купих преди трийсет и една години с мъжа си Стоян. Той почина преди шест години, инфаркт, на автогарата, докато чакаше автобус за Асеновград. Оттогава живея сама, с котката Мецана и с парите от пенсията, които всеки месец стигат някак си — не разкошно, но стигат.
Дъщеря ми Ирина се омъжи за Николай преди девет години. Сватбата беше в ресторант край язовир Копринка, спомням си как валеше и всички тичаха под чадърите към колите. Тогава Николай ми целуна ръка и каза, че ще се грижи за Ирина като за очите си. Хубави думи. От хубавите думи не остана нищо освен спомена как звучаха.
Проблемът започна преди две години, когато Николай загуби работата си в завода за автомобилни части край града и отвори собствена работилница за гуми — на заем, разбира се, двайсет и осем хиляди лева кредит от банката, изтеглен на нейно име, защото неговата кредитна история беше съсипана от два предишни неплатени заема. Аз бях тази, която подписа поръчителство. Никой не ме караше. Направих го, защото Ирина плачеше по телефона и казваше, мамо, ако не помогнеш, ще фалираме, преди да сме започнали.
Работилницата тръгна зле. Николай не умее да смята — умее да обещава. Всеки месец идваше нов проблем: ток, наем, доставчик, който не чака. И всеки път Ирина ми звънеше, а аз изваждах от спестовната си книжка. За две години дадох единайсет хиляди и четиристотин лева. Пазя всяка бележка в един кафяв плик в чекмеджето на скрина, до снимката на Стоян в делнична риша.
Миналата седмица дойдоха у нас на обяд — Ирина, Николай и внучката ми Дария, която е на седем и обича да рисува върху всичко, включително покривката ми. Ядохме боб чорба, приказвахме за нищо конкретно, а после Николай, докато си наливаше трета чаша домашно вино, каза небрежно, все едно съобщаваше времето:
— Тъще, между другото, затворих сметката, дето вадехме пари от нея. Онази съвместна, за фирмата.
Замръзнах с лъжицата във въздуха.
— Каква сметка?
— Ами тази, дето ти беше поръчител и… нали се сещаш, свързахме я с картата на работилницата. Затворих я, защото банката поиска нов договор, а условията бяха неизгодни. Прехвърлих остатъка в друга, на мое име. По-удобно е така.
— Николай — казах, — тази сметка беше моя. Личните ми спестявания бяха там. Дванайсет хиляди лева.
Той сви рамене, все едно говорим за счупена чаша.
— Ще ги върна, тъще. Само че сега е малко напрегнато с парите. Дай ми време.
Ирина мълчеше, забила поглед в чинията с боб чорба, а Дария рисуваше слънце с флумастер направо върху покривката, която бях купила от пазара в Хасково преди пет години.
Не викнах. Не счупих чиния. Станах, отидох до скрина, извадих кафявия плик с бележките и го сложих на масата до купичката с домашни туршии.
— Единайсет хиляди и четиристотин лева съм ти дала за две години, Николай. Плюс дванайсетте, които изчезнаха от сметката без да ме питаш. Това прави двайсет и три хиляди и четиристотин лева. Искам ги обратно до края на месеца. С банков превод, с разписка, все едно.
— Мамо — обади се най-после Ирина, — не можем толкова бързо, знаеш как е…
— Знам как е — казах. — Знам от две години. И знам, че никой от вас не ме попита как е за мен.
На следващата сутрин отидох в банковия клон на улица "Раковски", където имам сметка от двайсет години, и говорих с една служителка на име Мирела. Показах ѝ документа за поръчителство, извадих плика с бележките, разказах всичко подред, без да пропускам нищо. Тя ме изслуша, после ми обясни какво мога да направя: да поискам официално освобождаване от поръчителството, ако кредитът бъде преструктуриран без мое участие, и да заведа гражданско дело за връщане на предадените суми, тъй като нямам писмени доказателства за заем, а само бележки — но бележките, датирани и подписани от мен при всяко теглене, вече бяха нещо.
Отидох и при адвокат, млад мъж на име Радостин, чиято кантора е на два етажа над аптеката до пазара. Занесох плика. Той прегледа всичко за двайсет минути и каза, че имам основание, особено заради банковата сметка, прехвърлена без съгласието ми — това не е обикновен фамилен спор, а нещо, което може да се докаже документално.
Не исках война. Исках само едно — да не бъда тази, която плаща мълчаливо, докато другите ядат боб чорба на моята маса и рисуват върху моята покривка.
Три седмици по-късно, в събота следобед, Николай дойде сам, без Ирина, без Дария. Седна на същия стол, на който седеше на обяда, но този път не наливаше вино.
— Радостин ми звънна — каза той. — Каза, че ще заведеш дело.
— Заведох го вече — отговорих. — Миналата сряда.
— Тъще, разбери ме, работилницата едва диша…
— Николай, аз те разбирам от две години. Ти мен — нито веднъж.
Извадих папката, която Радостин ми беше приготвил — с копия на банковите бележки, с исковата молба, с графика на изплащане, който адвокатът беше предложил: разсрочено връщане, дванайсет месеца, с първа вноска до петнайсети число на следващия месец, иначе делото продължава по съдебен ред. Плъзнах папката по масата към него.
— Подпиши тук — казах — и ще спра делото. Не подпишеш ли, продължавам.
Той разгърна листовете с ръце, които леко трепереха — не от гняв, от нещо друго, може би от срам, може би просто защото за пръв път от две години някой му поставяше срок, а не му даваше отсрочка. Подписа. Без думи, само подписа.
Същата вечер Ирина ми звънна. Не плачеше, не викаше.
— Мамо, знам, че беше права да го направиш.
— Не съм го направила заради теб — казах. — Направих го заради себе си. Ти избери него. Аз избирам да не фалирам заради вашите избори.
Първата вноска пристигна на петнайсети — хиляда деветстотин и петдесет лева, точно по график. На покривката, която бях изпрала три пъти и петното от флумастера не излезе изцяло, остана бледо жълто петънце във формата на слънце. Не го покривам вече с нищо. Оставям го там, на масата, където го виждам всеки път, когато сядам да закусвам сама с Мецана в скута.
