Пясъкът още пареше, макар че слънцето се беше свлякло зад дългите хълмове на Гови. Вятърът мъкнеше със себе си мириса на сух пелин и на вълна, прегряла през целия ден. От заграждението за камили се носеше ниско, гърлено стенание — не от болка, а от нещо по-лошо, от отказ.
Старата Алтанцэцэг стоеше до оградата и държеше юздите на едра бяла камила. Пръстите ѝ бяха напукани като коритото на пресъхнала река, а кожената ѝ ръкавица на лявата ръка беше протрита на палеца. Тя не гледаше животното. Гледаше малкото.
То лежеше на десетина крачки, все още мокро, и правеше опити да се изправи на несигурните си дълги крака. Козината му беше по-тъмна, почти кафява на светлината на газената лампа, която висеше на един кол. Беше женско. Роди се преди два часа, в ранния здрач, когато дневната жега се пречупва и небето става на ивици — оранжево долу, мастилено отгоре.
А бялата камила не искаше да я погледне.
— Не е първият път — каза Алтанцэцэг на мъжа до себе си.
Бавуу, брат ѝ, дъвчеше стръкче суха трева и мълчеше. Беше дошъл от съседната долина, защото при него камилите се плодят добре, а тук, в стадото на сестра му, всяка пролет се повтаряше едно и също. Две години поред бялата камила изхвърляше приплода си. Първото малко умря на третия ден. Второто оцеля, защото тогава Алтанцэцэг го кърми на ръка с шише и разтопено мляко, но то израсна слабо и така и не стана добра млечна камила.
Сега беше третото.
Бавуу изплю стръкчето и каза:
— Трябва да повикаме човека.
— Знам — отвърна Алтанцэцэг, без да помръдне.
Той се качи на мотоциклета си — стар съветски „Планета“, който вонеше на бензин и на прах — и потегли в тъмното. Фарът му подскачаше по неравния път като светулка, докато не изчезна зад първите скали. Алтанцэцэг остана сама с двете животни и с вятъра.
Тя влезе в юртата и свали от стената моринхуура. Инструментът беше покрит с тънък пласт прах, защото не го беше пипала от смъртта на мъжа си. Лъкът беше увит в стара копринена кърпа, която някога беше яркочервена, а сега беше избеляла до цвета на изгоряла трева. Алтанцэцэг не беше певицата. Тя само пазеше инструмента.
Към полунощ чу далечното боботене на мотора. След малко Бавуу влезе в кръга от светлина, а зад него се показа и другият мъж. Намсарай. Беше на около шейсет, с лице като кората на стар бряст — набраздено, тъмно, но с меки очи. Носеше дълго палто от камилска вълна, което му стигаше до ботушите, и малка торба през рамо.
Никой не каза нищо. Алтанцэцэг изнесе моринхуура и го подаде на Намсарай. Той го пое с две ръце, сякаш вземаше новородено.
Вятърът беше утихнал. Лампата не трепкаше. Намсарай седна на едно ниско столче до оградата, сложи инструмента между коленете си и опря лъка в струните.
Първият звук не беше точно музика. Беше нещо между вопъл и въздишка, което се проточи над пясъка. Бялата камила вдигна глава. Ушите ѝ се изостриха.
Намсарай започна да пее.
Това не беше песен с думи, а дълга, провлачена мелодия, която ту се издигаше, ту падаше, като дихание. Гласът му беше дрезгав в ниските тонове и неочаквано чист във високите. Моринхуурът отговаряше под него — нещо средно между конско цвилене и далечен зов.
Малкото се опита да стане. Алтанцэцэг го подпря с ръка под коремчето му — беше топло и влажно, и сърцето му биеше толкова бързо, че тя усещаше пулса през дланта си.
Бялата камила пристъпи.
Това беше нещо. Другите години тя стоеше обърната настрани, мърдаше неспокойно и подръпваше въжето. Сега направи две крачки към малкото и спря отново.
Намсарай продължаваше. Той не бързаше. Мелодията се виеше ли, виеше, без да се повтаря дословно — всеки куплет беше същият и различен едновременно, както вятърът е същият и различен цяла нощ.
Алтанцэцэг усети как нещо в гърлото ѝ се свива. Тя не плака. Просто стоеше до малкото и галеше шията му с опакото на ръката си, а погледът ѝ беше прикован в бялата камила.
Мина половин час. Може би повече. Времето в пустинята нощем се мери не с часовници, а с движението на звездите.
И тогава бялата камила направи нещо, което Алтанцэцэг не беше виждала досега. Тя тръгна бавно, но решително към малкото. Спря на една ръка разстояние. Наведе глава. Подуши го — от гърбицата, по хълбока, до крачетата. И после го близна.
Веднъж. Два пъти.
По муцуната ѝ потече нещо мокро. Това не беше слюнка. Това бяха сълзи.
Намсарай не спря да свири. Но гласът му стана по-тих, сякаш отстъпваше пред нещо по-голямо от него. Мелодията вече не водеше — тя придружаваше.
Малкото се завъртя, намери вимето и започна да суче. Настъпи тишина, в която се чуваше само преглъщането му.
Бавуу извърна глава. Той беше мъж от степта и не показваше такива неща. Но Алтанцэцэг го познаваше от петдесет години. Той махна с ръка, сякаш да пропъди муха, която не съществуваше.
Намсарай остави лъка и сложи длан върху струните, за да ги накара да млъкнат. После въздъхна дълбоко, както въздъхва човек, който е държал на ръце нещо голямо и го е върнал на мястото му.
— Това беше последното за тази година — каза той.
Алтанцэцэг му подаде паница с чай с мляко. После се наведе и отвърза въжето, с което бялата камила беше вързана за кола. Животното вече не се дърпаше. То стоеше над малкото, ближеше го и го буташе лекичко с муцуна, докато то се наместваше под нея.
На следващата сутрин, когато слънцето изгря, Алтанцэцэг излезе от юртата и ги видя двете — бялата майка и тъмното малко, застанали една до друга на хребета. Силуетите им се открояваха на розовото небе. Малкото беше подпряло глава в хълбока на майка си.
Тя не ги повика. Не трябваше. Вече бяха стадо.
Вечерта Намсарай си тръгна, както беше дошъл — на мотоциклета на Бавуу, с торбата през рамо. Алтанцэцэг му плати с две тухли пресован чай и вълнен чул. Пари не се даваха за такива неща. Не и тук.
А моринхуурът тя не прибра обратно на стената.
Седна пред юртата, сложи го на коленете си и опря лъка в струните. Първият звук беше рязък, сякаш струната се защитаваше. Вторият излезе по-мек. Третият приличаше на нещо, което тя не знаеше, че носи в гърдите си.
Тя не беше Намсарай и не искаше да бъде. Но пръстите ѝ знаеха нещо, което главата ѝ не можеше да каже.
Бялата камила и малкото стояха наблизо, осветени от последната ивица светлина. И двете вдигнаха глави.
Тя засвири.
Не за да спаси някого. Просто защото тази нощ нещо се беше отворило и трябваше да бъде затворено.
Струната вибрираше дълго след като лъкът я остави.
Пясъкът я пое.
И тогава настъпи тишина.
