Казвам се Тодор Атанасов и от седем години съм управител на залата в ресторант „Черният лебед“ в Пловдив. Онази ноемврийска вечер валеше суграшица, а от прозорците на втория етаж се виждаше площад „Джумая“: мокър паваж, локви, жълти улични лампи. В осем трябваше да сме затворили. Целия локал беше нает за частна среща от Ангел Костов — бизнесмен, така пишеха вестниците. Други го наричаха по-накратко: „шефа“. Контролираше строителни фирми, игрални зали и дългове из целия Пловдивски регион. Знаех, че ако нещо се обърка, ще си загубя работата, а може би и нещо повече.
От сутринта примигваше лампата над маса номер девет. Не бях успял да я сменя, електротехникът не дойде. Прокълнах го наум, когато видях, че на тази маса седи някой.
Жена. Тъмна коса, прибрана от едната страна, кремава рокля от кашмир, изправен гръб. Четеше менюто в кожена подвързия, сякаш имаше пълното право да бъде в локал, затворен по нареждане на Костов. Срещу нея, на кадифения стол, беше коленичило малко момиченце. Рисуваше с лилаво пастелче нещо върху бялата покривка.
Замръзнах. Всички гости трябваше да са отказани. Охраната проверяваше персонала на входа. Как бяха влезли тези двете? Тръгнах към масата, но точно в този момент тежката входна врата се затръшна и чух гласа на Пламен Стоянов, заместника на Костов: „Направо в залата“.
Влезе той. Черен костюм, отработена походка, спокойствието на човек, който никога не бърза. Зад него — двама охранители. Когато мина покрай бара, усетих миризмата на скъп одеколон. Спря се насред крачка. Забеляза жената.
На лицето му видях нещо, което никога преди не бях виждал у този човек. Първо изумление. После нещо, което заболя — сякаш някой му бе свалил маската за една секунда.
— Какво прави тя тук? — хвърли към Пламен.
Пламен разпери ръце. Не знаеше.
Жената вдигна поглед от менюто.
— Здравей, Анго. Отдавна.
Костов тръгна към масата. Аз останах при бара, престорих се, че бърша чаша. Ръцете ми трепереха, но не от студ.
Малкото момиченце вдигна лице от рисунката. Коса — черна, на къдрици, тъмен тен на кожата. И очите — в тях се впи погледът на Костов, а аз видях как крачката му за миг се разколебава. Очи черни, почти тъмносини, със златни искри в ирисите. Никога преди не бих обърнал внимание на подобно нещо. Но сега гледах него, а той гледаше нея.
Пастелчето падна от ръцете на момиченцето и се търкулна по мраморния под. Спря се до върха на обувката на Костов. Никой не помръдна.
Наведе се. Вдигна пастелчето. Протегна ръка към детето.
— Изтърва го — каза, но гласът му звучеше различно от обичайното. Дрезгав, сякаш от седмица не бе спал.
Жената притегли момиченцето към себе си. Силно, сякаш искаше да го прикрие.
— Твоя ли е? — попита Костов.
Настъпи тишина. Дъждът барабанеше по стъклата. Лампата над масата примигна и за частица от секундата угасна, после отново светна.
— Моя е — отвърна жената.
Бавно стана. Беше по-ниска от него, но в този момент изглеждаше като човек, който държи всички козове.
— А това е господин Митев. Моят адвокат — добави, посочвайки мъжа, който бе влязъл в залата преди малко и стоеше до вратата към страничната кухня, с тъмно куфарче в ръка.
Костов присви очи.
— Не разбирам.
— Седни, Анго. Този път ти ще слушаш.
Костов не седна. Стоеше до масата, а охранителите му направиха крачка напред. Той вдигна ръка — спряха се.
Адвокатът отвори куфарчето на масата, до разлян сок от ябълки и половин филия хляб. Извади куп документи. Постави ги пред Костов.
— Преди пет години обвинихте моята клиентка в безплодие, позовавайки се на едно-единствено медицинско становище — каза адвокатът тихо, но се чуваше в цялата зала. — Анулирахте брака, оставихте я без средства за препитание и забранихте да поддържа връзка със семейството.
Костов не гледаше документите. Гледаше момиченцето.
— Това не е моя дъщеря — каза, но дори аз не му повярвах.
— Напротив, ваша е — отвърна адвокатът. — Ето резултата от ДНК теста. Изследване, поръчано от нашия правен екип преди три седмици, проба, взета от слюнка на момиченцето и от самобръсначка, оставена от вас в апартамента преди пет години. Съвпадение 99,99 процента.
Жената извади от чантата си втора папка. Дебела, натъпкана. Постави я на масата.
— В тази папка е всичко, което съм събирала пет години. Извлечения от сметки, преводи, договори, записи, списък на фирмите, през които са минавали парите ти. Достатъчно, за да се заинтересува прокуратурата от теб задълго.
Костов бавно седна. Не знам дали сам го направи, или краката му омекнаха. Изглеждаше като човек, бягал цял живот от собствената си сянка, докато дойде денят, в който сянката застана пред него.
— Какво искаш? — попита.
Жената се наведе леко напред.
— Ще подпишеш отказ от родителски права над Зорница. Аз имам нов съпруг. Той иска да я осинови. А на теб няма да дам нито един повод някога да се появиш в живота ни.
Плъзна листа към него.
— И ще преведеш триста хиляди лева по сметката на образователния фонд на Зорница. Днес, преди края на деня.
Костов вдигна писалката. Ръката му трепереше. За пръв път виждах този човек да не може да овладее собствените си ръце.
— А ако не подпиша? — попита, но в гласа му вече нямаше онази сила.
— Тогава утре сутрин втората папка ще стигне до окръжна прокуратура. А любовницата на твоя юрисконсулт, онази от апартамента на улица „Гладстон“, с радост ще разкаже как ѝ е плащал заплата за мълчание. Събрала съм дори сметката за хотела ѝ във Варна. Трета поредна нощ, стая с изглед към морето. Двеста и десет лева на денонощие.
Погледна часовника си.
— Имаш десет минути.
Костов не гледаше документа. Взираше се в момиченцето.
— Има очите на баща ми — каза тихо.
Жената не отговори. Само плъзна документа по-близо до ръката му.
— Преди пет години ме нарече дефектна — каза тя. — Защото не можех да ти дам дете. А сега стоя тук с дъщеря ти и те моля само за един подпис. За да изчезнеш от живота ѝ завинаги.
Постави длан върху главата на момиченцето. Малката хвърли поглед към Костов, после към мен. Усмихна се леко, сякаш не разбираше, че в тази зала се решава съдба.
Костов подписа. Бързо, без да чете. Писалката изскърца по хартията. После извади телефона си, направи превод — видях как пръстите му се плъзгат по екрана. Кимна на Пламен да потвърди.
— Триста хиляди преведени — обяви Пламен.
Жената прибра двете папки. Стана. Хвана момиченцето за ръка.
— Зорница, тръгваме.
Момиченцето се смъкна от стола. Изтича до масата, грабна рисунката си — къща с крив покрив и две фигурки, едната висока, другата ниска. Подаде я на Костов.
— Това е татко — каза, посочвайки високата фигурка.
Жената замря. Костов замря. Аз замрях с чашата в ръка.
— Но не си ти — добави момиченцето, гледайки Костов право в очите. — Това е истинският ми татко.
Жената я дръпна за ръката. Бързо. Излязоха от залата. Адвокатът тръгна след тях.
Костов остана още малко на масата. Гледаше рисунката. После я смачка в шепа и я хвърли на пода.
— Отмени срещата — каза на Пламен. — Днес никого не приемам.
Стана. Излезе. На вратата го подмина момче от кухнята, носещо табла с греяно вино за уж пристигащите гости. Видях как Костов го изгледа, а момчето побеля като платно.
Останах сам в залата. Дъждът бе спрял. През прозореца влизаше светлината на лампите от площад „Джумая“.
Приближих се до маса номер девет. На покривката лежеше лилавото пастелче. Вдигнах го. Прибрах го в джоба на сакото си.
Лампата най-после спря да примигва. Светеше равномерно, ясно, сякаш цялата вечер бе приключила точно в този момент.
