Магдалена сложи телефона на кухненската маса с екрана надолу и продължи да бели картофите, сякаш нищо не се беше случило. Само че ножът в ръката ѝ вече режеше не картофа, а въздуха около него — прекалено бързо, прекалено остро.
— Мамо, защо не отговаряш? — Виктор стоеше на прага с якето още на раменете, миришещ на дизел и на строителния обект в Пловдив, откъдето току-що се беше прибрал. — Писах ти преди два часа.
— Заета бях.
Тя знаеше, че лъже зле. Виктор го знаеше още по-добре — цели трийсет и четири години го познаваше майка му, и точно толкова добре я познаваше и той.
— Пак ли е писала Наталия?
Магдалена остави ножа. Картофената кора се беше навила на дълга панделка и сега лежеше в мивката като нещо живо, което е спряло да диша.
— Иска да дойде за рождения ден на Боби. С новия си… приятел.
Виктор седна тежко на стола, който изскърца под него като предупреждение. Наталия — снаха му допреди година, майка на внука му Боби, жената, която беше зарязала брат му Емил заради счетоводителя от фирмата, в която работеше. Заминала беше за Бургас, взела беше детето, а сега, ето — искаше да се върне във Велико Търново за седмия рожден ден на сина си, сякаш нищо не се беше случило, сякаш не беше оставила Емил да плаче нощем в старата си стая, както когато беше на дванайсет.
— И какво отговори?
— Още нищо.
— Мамо. — Гласът на Виктор натежа. — Емил не е готов. Видя ли го онзи ден? Не е добре.
— Знам как е брат ти. По-добре от теб го знам.
Тя погледна през прозореца към двора — люлката, която покойният ѝ съпруг беше сковал за Боби преди четири години, сега ръждясала и наклонена, защото никой нямаше сили да я поправи, откакто детето не идваше повече. Три години минаваха от смъртта на Николай, а Магдалена все още не можеше да гледа тази люлка, без да усети как гърлото ѝ се стяга.
Емил се появи на вратата толкова тихо, че никой не го забеляза веднага. Носеше найлонов плик с хляб и мляко — единствената грижа, която все още успяваше да поеме, откакто депресията го беше приковала към леглото повече дни, отколкото го пускаше навън.
— Чух — каза той. Гласът му беше равен, прекалено равен. — Наталия иска да дойде.
Магдалена и Виктор се спогледаха. Никой не отговори веднага.
— Ще дойде — продължи Емил и остави плика на масата. — С Боби. И с онзи. Как му беше името?
— Красимир — каза Магдалена тихо.
— Красимир. — Емил повтори името, все едно опитваше вкуса на развалена храна. — Ще дойдат, ще духнат свещички, ще си тръгнат. А аз какво? Пак ще стоя тук и ще гледам как синът ми расте в снимки от "Фейсбук".
— Можеш да откажеш — каза Виктор. — Твое право е.
— И да не видя Боби за рождения му ден? — Емил седна срещу майка си, ръцете му трепереха леко над масата. — Не съм го виждал от три месеца, Виктор. Три месеца.
Телефонът на Магдалена завибрира отново на масата. Тя го обърна с екрана нагоре и прочете съобщението два пъти, преди да го покаже на синовете си.
*"Ще дойдем в събота в 15 ч. Ако не е удобно за теб, кажи направо. Не искам да усложнявам нещата на Емил, но Боби пита за баба всеки ден."*
— Пита за мен — повтори Магдалена, сякаш това променяше всичко.
— А за мен пита ли? — попита Емил тихо.
Никой не отговори.
Съботата дойде прекалено бързо за вкуса на всички в къщата на улица "Кирджалийска" номер 12 — Магдалена цяла сутрин чисти двора, подрязва розите покрай оградата, изважда старите играчки на Боби от мазето и ги подрежда на терасата, сякаш подредбата на пластмасовите камиончета можеше да поправи нещо счупено много по-дълбоко. Виктор донесе торта от сладкарницата на площад "Съединение" — с формата на футболна топка, защото Боби обичаше "Етър".
Емил не излезе от стаята си до два без петнайсет.
Когато най-после слезе долу, беше избръснат — за първи път от седмици — и облечен в риза, която Магдалена не помнеше да е виждала някога изгладена толкова внимателно. Стоеше на средата на хола и стискаше в ръката си малка кутийка, увита в синя хартия.
— Купих му подарък — каза той на никого конкретно. — Модел на самолет. Каза ми по телефона миналия месец, че иска да стане пилот.
В три без пет колата спря пред портата. Магдалена видя през прозореца как Наталия слиза първа, после отваря задната врата и Боби скача навън с раница на гърба, тичайки право към входната врата с викове "Бабо! Бабо!" Мъж, когото никога не беше виждала — висок, с очила, облечен прекалено официално за детски рожден ден — остана до колата, сякаш преценяваше дали изобщо трябва да влиза в двора.
Виктор отвори вратата. Боби профуча покрай него право към кухнята, търсейки бабините понички. Наталия спря на прага, погледна Виктор, после през рамото му — видя Емил, застанал неподвижно до масата в хола, все още стискащ синия пакет.
— Здравей, Емил.
— Здравей.
Тишината, която последва, тежеше повече от всичко изречено през последната година.
— Той е Красимир — каза Наталия накрая, посочвайки мъжа зад гърба си, който все още стоеше нерешително до колата. — Дойде, защото… защото Боби настоя. Не иска да остава сам вкъщи.
— Не му се сърдя на детето — каза Емил.
Красимир пристъпи в двора, подаде ръка първо на Виктор, после — след кратко колебание — и на Емил.
— Съжалявам, ако това е неудобно — каза той. — Мога да изчакам отвън, ако предпочиташ.
Емил погледна ръката, после мъжа. Нещо в лицето на непознатия — несигурността, притеснението, начинът, по който стискаше ключовете от колата прекалено силно — му напомни донякъде на самия него отпреди години, когато за пръв път беше довел Наталия в тази къща да я запознае с родителите си.
— Влез — каза Емил. — Тортата няма да се изяде сама.
Часът мина в неловко ходене между кухнята и терасата — Боби разопаковаше подаръци с крясъци на възторг, Магдалена сипваше кафе на всички едновременно, Виктор разказваше на Красимир някаква история за строежа в Пловдив, само за да запълни тишината. Наталия стоеше близо до вратата, готова всеки момент да събере детето и да си тръгне.
Емил седна до сина си на терасата, докато Боби сглобяваше модела на самолета, ръцете на детето — несръчни, но упорити — точно както бяха ръцете на Емил на неговата възраст.
— Знаеш ли, че искаш да станеш пилот, ми е разказал по телефона.
— Искам да летя над морето — каза Боби, без да откъсва очи от малките пластмасови части. — Мама казва, че оттам горе всичко изглежда малко.
— Кое всичко?
Боби вдигна рамене — жест прекалено възрастен за седемгодишно дете.
— Всичко, което ме тревожи. Мама казва, че проблемите изглеждат по-малки, ако ги гледаш отгоре.
Емил замълча, гледайки как синът му подрежда крилото на самолета с онази съсредоточеност, която идва единствено от желанието да зарадваш някого.
— Мама права ли е?
— Не знам — каза Емил честно. — Но може би трябва да опитаме заедно някой ден. Да идем на море. Само двамата.
Боби вдигна поглед за пръв път от началото на разговора.
— Мама ще позволи ли?
— Ще питаме мама.
От кухненския прозорец Наталия чуваше всяка дума. Ръцете ѝ стискаха чашата с кафе толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели, но лицето ѝ, когато Магдалена я погледна, беше на човек, който за пръв път от много месеци диша спокойно.
— Ще позволя — каза тя, излизайки на терасата. — Разбира се, че ще позволя.
Емил вдигна очи към нея. Не се усмихна — все още не беше готов за това — но нещо в раменете му се отпусна, тежест, която беше носил толкова дълго, че беше забравил как е без нея.
Красимир стоеше настрана, до вратата, с чаша кафе, която не докосваше. Когато погледите му и на Емил се срещнаха за момент, той кимна леко — не като извинение, а като признание, че мястото, на което стои, никога няма да бъде лесно, и че го знае.
Боби вдигна завършения самолет високо над главата си и го понесе с бръмчене през терасата, покрай масата с недоядената торта, покрай баба си, покрай майка си и бащата, който само преди час не знаеше дали изобщо ще му позволят да остане в стаята.
— Гледайте! — извика той. — Лети над морето!
И за момента, докато самолетчето кръжеше в ръцете на детето между двамата мъже, които никога нямаше да станат приятели, но може би можеха да намерят място един до друг заради него, никой в двора на улица "Кирджалийска" не каза нищо повече. Не беше нужно.
