Всяка седмица, в петък, в шест и три следобед, телефонът ми вибрираше на кухненската маса. Винаги в шест и три. Не трябваше да гледам екрана, за да разбера кой пише. Знаех и какво пише. И знаех, че след четирийсет секунди ще отворя банковото приложение и ще преведа петдесет лева. Така беше от петдесет и две седмици. Но онзи петък беше двайсет и трети май. Моят рожден ден. И този път не преведох нищо.
Живея сама в Пловдив, в панелен блок в квартал „Тракия“, на петия етаж. От седмица лампата на площадката не свети, и аз си светя с телефона, докато търся ключа. Котката на съседката от втория етаж всяка сутрин се търка в краката ми и чака парче баница. В кухнята мирише на лютеница, защото си я приготвям сама през септември, като всички жени от блока. По радиото в петък следобед вървят стари песни на Лили Иванова. Това е моят свят. И в този свят той нахлуваше всяка седмица в шест и три.
Сашко е син на дъщеря ми Виолета. На шестнайсет. Започна преди година, в началото на октомври. Първо ми писа: „Бабо, можеш ли да ми преведеш четиресет лева за билет? Трябва да стигна до тренировка, а мама няма пари в брой.“ Преведох. На следващия ден Виолета се обади, но не спомена нито дума за никаква тренировка. Не питах. Реших, че момчето е на петнайсет и иска нещо свое. После дойде следващият петък. После по-следващият. Всеки път в шест и три. Винаги едно и също: „Бабо, можеш ли да ми преведеш петдесет лева? Ще ти ги върна от джобните.“ И после, когато преведех: „Благодаря, бабо, ти си най-добрата.“ После емотиконче с усмивка. Това емотиконче ми излизаше по петдесет лева на седмица. Две хиляди и шестстотин лева за година. Смятах ги нощем, докато не можех да заспя.
Съпругът ми Пенчо почина преди пет години. Пенсията ми е 520 лева. Половината отива за лекарства, ток и парно. Останалото горе-долу стига. Но петдесет лева на седмица — това са двеста лева на месец. Знам колко е. И все пак ги пращах. Защото Сашко пишеше. Разбирате ли? Той единствен пишеше. Не на празниците, не на рождения ми ден, не веднъж на три месеца с принудено „Как си, бабо?“. Той пишеше всяка седмица, точно като часовник. Петък, шест и три. Звучеше ми като грижа. Сега знам, че беше абонамент.
Стефка, с която ходим на гимнастика в читалище „Възраждане“, ми каза веднъж направо: „Йорданке, това момче те използва. Ти го знаеш.“ Не ѝ отговорих същата вечер. Само сложих още една лъжица мед в чая и премълчах. Вкъщи извадих стария тефтер и пресметнах: 52 пъти по 50 лева. 2600 лева. За една година. За сравнение: дъщеря ми Виолета и мъжът ѝ работят и карат нова кола — той си купи „Тойота“ втора ръка за 15 000 лева. А петдесет лева на седмица изглеждат дребни, нали? Не са дребни, когато са единствените ти пари за нови обувки.
Двайсет и трети май. Този ден в България всички говорят за предстоящия празник на буквите. На 24 май целият град излиза с венци и портрети на светите братя. А на 23 май съм родена аз. Почти никой не помни.
Още от сутринта се надявах Виолета да се обади. Или синът ми Калин. Или някой от другите внуци. Към обяд никой не беше звъннал. Изпратих на Виолета съобщение: „Благодаря за поздравленията“ с въпросителен знак. Тя ми отговори в два следобед: „Мамо!!! Честит рожден ден!!! Извинявай, забравих, имаме инвентаризация на работа. Ще се обадя вечерта!!!“ Три удивителни след всяко изречение, като че ли броят им замества паметта. Калин не ми отговори изобщо.
Седнах на масата, сложих покривката на цветя и порцелановата чиния от майка ми. Направих си тиквеник с орехи и мед. Рецептата е от моята майка, тя я знаеше наизуст. Пенчо казваше, че заради този тиквеник си струва да се ожениш. После намигаше и добавяше: „Е, и заради още две неща.“ Липсва ми това намигане.
В шест и две телефонът все още лежеше с екрана нагоре. В шест и три завибрира. Сашко. Разбира се.
„Бабо, можеш ли да ми преведеш петдесет лева? Ще ти ги върна от джобните 😊“
Нищо за рожден ден. Нито „Честит рожден ден“, нито едно „Поздрави“, въпреки че на 24 май се честват буквите. Само молба за пари. И емотиконче.
Стоях с телефон в ръка и го гледах. Тази жълта усмивка ми беше струвала 2600 лева.
Написах отговор: „Сашко, днес имам рожден ден. Знаеше ли?“
Три минути мълчание. После: „Сори, бабо!!! Честит рожден ден!!! 🎂 Преведи ли?“
Това беше моментът. Стефка беше права. Не че не го знаех преди, но точно тогава спрях да се лъжа. „Сори, бабо, преведи ли?“ — шест думи и торта с емоджи. Толкова струвах.
Не преведох. Не отговорих. Оставих телефона, изядох парче тиквеник и измих чиниите. После седнах в креслото на Пенчо, онова с протритите подлакътници, и пуснах телевизора. Даваха градинарско предаване. В половината вече се почувствах спокойна. Не щастлива, но спокойна.
В събота сутринта звънна Виолета. Не „Как си, мамо?“ — направо: „Мамо, защо не си изпратила пари на Сашко? Обади ми се разстроен, че не му отговаряш.“
Взех телефона в ръка и го задържах, докато седях на кухненското столче.
„Виолета, знаеш ли, че той ми пише всяка седмица от година и ми иска петдесет лева?“
От другата страна никой не отговори. После тя каза с онзи детски тон, който използваше като малка, когато беше счупила ваза и се опитваше да я залепи: „Какви пари? Нищо не знам.“
„Петък, шест и три, петдесет лева, всяка седмица. От година. Знаеше или не?“
Тя въздъхна. И въздишката ми каза повече от думите.
„Мамо, той е дете. Не прави драма. Просто знае, че баба му няма да откаже.“
Сложих слушалката. Не я тръшнах, просто натиснах червения бутон и оставих телефона на масата. До него стоеше рамка със снимка на Сашко от първото причастие — цял в бяло, държеше свещ с две ръце, сякаш се страхуваше да не я изпусне.
Следващият петък в шест и три телефонът не вибрира. И по-следващият. И по-следващият. Минаха три седмици. На четвъртата, в петък, пак в шест и три, телефонът отново завибрира. Сашко. Същата фраза, дума по дума. „Бабо, можеш ли да ми преведеш петдесет лева? Ще ти ги върна от джобните 😊“ Сякаш нищо не се беше случило.
Отворих банковото приложение. Гледах го. После написах отговор: „Няма да ти преведа. Но ако искаш, ела в неделя на тиквеник. Ще го направя с орехи и мед, както го обичаш.“
Той прочете съобщението в шест и четири. Не отговори.
Миналата седмица седях на балкона, беше топло и светло до късно. По радиото вървеше стара песен на Лили Иванова. Държах телефона си и преглеждах нашата кореспонденция. Петдесет и две съобщения „преведи ми“ и петдесет и две „благодаря, бабо“. Търсех нещо друго. Един въпрос за здравето, едно „как си?“, една снимка на котето от училище. Нямаше. Само пари.
И тогава реших.
Отворих приложението и нагласих постоянно нареждане за петдесет лева всяка седмица, в петък, в шест и пет, към сметката на Центъра за настаняване от семеен тип „Дъга“ в Пловдив. За една година това са 2600 лева. Толкова получаваше Сашко. Сега ще ги получават деца, които нямат баба с банково приложение.
В петък, в шест и три, телефонът не вибрира. В шест и четири също. В седем и половина иззвъня домофонът.
Беше Сашко.
Отворих с веригата. Той стоеше на площадката с качулка, пъхнал юмруци в джобовете.
„Бабо, преведи ми ги сега, моля те. Трябват ми за телефон.“
Не го пуснах вътре. Вдигнах телефона си и му показах екрана. Отворено банково приложение, нареждане за 50 лева със статус „Изпълнено“. Получател: Център за настаняване от семеен тип „Дъга“.
Той присви очи.
„Какво е това? Защо?“
Казах му спокойно: „Това са твоите петдесет лева от тази седмица. От днес, всеки петък, в шест и пет, те отиват при деца без родители. Ако искаш да спреш това, ела в неделя и си поговорим. Но пари от мен няма да получиш.“
Той направи крачка назад. Не каза нищо, само ме гледаше, сякаш чакаше да се отметна. Не се отметнах. Затворих вратата. Заключих. Чувах как слиза по стълбите.
След десет минути звънна Виолета.
„Мамо, какво си направила? Той ми се обади, че си дала парите на някакъв дом!“
Не извиках. Само казах: „Точно така. Две хиляди и шестстотин лева за година. Толкова му изпращах. Сега ще ги изпращам на деца, които няма да ми пишат само за пари. А ти, ако искаш да пиеш кафе с мен, ела в неделя. Тиквеникът ще е готов.“
Тя замълча. После каза: „Ти си луда.“ И затвори.
Отидох до печката и нарязах още едно парче тиквеник. Беше топло.
