Телефонът иззвъня в пет и двайсет и три сутринта — рязък, металически звук, който разряза съня ѝ на две. Искра посегна насън, събори чашата с вода от нощното шкафче и притисна студения екран до ухото си.
— Госпожа Димитрова?
Гласът беше равен, служебен, студен като въздуха в ранната декемврийска утрин.
— Да. Какво има?
— От Второ районно управление в София. Дъщеря ви, Боряна Стоянова, е намерена на спирката на трамвай номер пет в квартал Лозенец.
Въздухът изчезна от стаята. Искра усети как пръстите на краката ѝ се вкочанясват върху паркета, а сърцето ѝ забива някъде в слепоочията.
— Ранена е. Линейката вече пътува.
Искра не помнеше как се е облякла. Само как тича боса по стълбището със сако в ръка, как вика такси, после как крещи на шофьора да кара по-бързо. Беше пет и половина сутринта, а навън все още беше тъмно.
На спирката мигащите сини светлини на полицейските коли се отразяваха в мокрия асфалт. Тялото на Боряна — дребна фигурка, свита на кълбо под найлоновото одеяло — беше толкова крехко на фона на бетонните стъпала и стоманените парапети. Петмесечната ѝ бременност трябваше да я кара да грее отвътре, но сега кожата ѝ беше сива, а от слепоочието ѝ се стичаше тънка червена нишка.
— Госпожо, по-добре не гледайте. Има сериозни травми — каза парамедикът.
Искра не го чу. Коленичи до носилката и пое ръката на дъщеря си — ледена, безжизнена. Пръстите на Боряна бяха обезцветени, сякаш не бяха нейните. После очите ѝ се отвориха — замъглени, търсещи, плуващи в болка.
— Борянче, чуваш ли ме? Майка ти е.
Устните на Боряна помръднаха. Гласът ѝ беше по-тих от шума на града в далечината.
— К-камен…
Една дума. Едно име. Съпругът ѝ.
Искра усети как нещо в гърдите ѝ се обръща. Камен Стоянов — чаровният, винаги усмихнат зет, който целуваше ръка на тъща си и никога не забравяше рождения ѝ ден. Това име, произнесено от устата на ранената ѝ дъщеря в пет и половина сутринта на празна трамвайна спирка, звучеше като присъда, произнесена шепнешком.
Боряна отново изгуби съзнание.
Искра остана на колене на мокрия тротоар, стиснала ръката ѝ, а в главата ѝ се пръскаха парчета от миналото — всички онези нейни умения, които беше погребала преди двайсет години, започваха да изпълзяват от гроба си.
—
В болница "Св. Анна" Искра седеше на твърдия пластмасов стол до реанимацията, когато Камен влезе.
Вратата се блъсна в стената, той почти изтича до сестринския пост, размахвайки ръце, задъхан, с разкопчано палто. Перфектният му репетиран хаос на загрижен съпруг.
— Къде е?! Кажете ми! Тя е бременна! Детето ми!
Погледът на Искра се плъзна по него без никакво движение на лицето ѝ. Той стискаше телефона си в дясната ръка — скъпият модел с кожения калъф, който Боряна му подари за годишнината. Пръстите му трепереха, но не от страх. От нетърпение.
— Камене, тя е в операционната — каза сестрата. — Състоянието е стабилно, не можем да ви пуснем вътре.
Той въздъхна шумно, облегна се на стената, сложи ръка на челото си, сякаш беше в театър. После извади телефона.
Искра видя екрана.
Само за миг. Достатъчно, за да прочете името на подателя: Пламена — майката на Камен. И съобщението: *"Стана ли?"*
Стомахът на Искра се сви. Пламена. Жената, която преди месец на семейна вечеря беше подхвърлила с кисела усмивка: „Децата са разкош, който не всеки може да си позволи сега." Тогава Боряна беше пребледняла, а Камен се беше засмял, но някак накъсано. Сега Искра разбираше защо.
Тя не помръдна, не трепна, не даде знак, че е видяла. Просто продължи да брои ускорените удари на сърцето си.
—
На следващия ден д-р Милена Борисова, гинекологът, който водеше бременността на Боряна, извика Искра в кабинета си.
— Госпожо Димитрова, трябва да обсъдим резултатите. Имам сериозни опасения.
Искра затвори вратата зад себе си и остана права.
— Счупването на ключицата е било от удар с твърд предмет под прав ъгъл, не от падане по стълби. Контузиите по торса и бедрата са твърде много и твърде равномерни за инцидент. Освен това…
Д-р Борисова свали очилата си и ги остави на бюрото.
— Токсикологията показа следи от флунитразепам в кръвта. Това е мощен седатив. Боряна не е могла да се брани, дори да е искала. Някой ѝ го е дал.
Това беше моментът, в който Искра спря да бъде просто майка. Тя стана онова, което беше преди двайсет години, когато се движеше в софийските сиви среди и знаеше как се чистят досиета, как се намират хора, които не искат да бъдат намерени, как се събират доказателства, за които никой прокурор не би попитал.
— Благодаря, докторе. Имам нужда от копия на всички изследвания.
—
Старият ѝ телефон беше в метална кутия от кафе на дъното на гардероба. Зареден. С един номер в паметта.
— Кой е? — гласът отсреща беше груб, пропукан от цигари.
— Асен, аз съм. Искра.
Пауза. После издишване, дълго и бавно.
— Мамка му. Мислех, че си мъртва. Петнайсет години, Искра. Петнайсет.
— Имам нужда от помощ. Дъщеря ми. Ще ти платя — двайсет бона в брой.
— Двайсет сега не струват колкото преди. Но за теб… давай.
Искра му разказа всичко — за спирката, за кръвта, за съобщението от Пламена, за седативите.
— Камен Стоянов? Синът на строителния бизнесмен? — Асен подсвирна тихо. — Тези хора имат дългове до шията, Искра. Баща му, тоя Борис Стоянов, загубил близо два милиона лева от лоши инвестиции в недвижими имоти. Банката ги притиска от шест месеца. Има и още нещо.
— Какво?
— Преди два месеца почина братовчедката на покойния ти съпруг, лелята на Боряна от Варна. Оставила ѝ апартамент на улица "Цар Самуил" в центъра. Триста квадрата. Наследството влиза в сила от следващия месец.
Искра усети как кръвта ѝ застива.
— Камен иска да я убие, нали?
— Проверих документите. Три месеца преди инцидента той е оформил застраховка живот срещу злополука и смърт на Боряна. Петстотин хиляди лева. Той е единственият бенефициент. Подписът на Боряна е фалшифициран, но полицата е активна. Ако тя умре или остане инвалид, той прибира парите.
— Но ако детето умре, застраховката сигурно не важи — прошепна Искра. — Остава апартаментът.
— Точно така. И още нещо — Асен снижи глас. — Пламена се е срещала с техен семеен адвокат преди две седмици. Питала е за процедурата за оспорване на завещание. Интересувала се е какво става, ако наследничката изпадне в „недееспособност“.
Ето го плана. Камен не искаше да убива Боряна. Искаше да предизвика спонтанен аборт чрез побой, да я направи физически и психически нестабилна, зависима от него, и да прибере апартамента. Застраховката беше резервният вариант.
— Асене, провери ми и сметките на бащата. Фирмата, офшорките, всичко — добави Искра.
— Ще се заема.
—
Докато Искра събираше доказателствата, Камен започна да изолира Боряна от нея.
На входа на болницата се появи бележка: "Съпругът е забранил посещения от външни лица без негово съгласие." Медицинският персонал клатеше глави, но законът беше на негова страна — той беше съпругът. Искра стоеше в коридора, притиснала нос до стъклото, и гледаше как дъщеря ѝ бавно се топи.
Боряна беше бледа, объркана, все още под въздействието на медикаментите. Камен седеше до леглото ѝ, държеше ръката ѝ и ѝ говореше тихо, монотонно, ден след ден.
— Разбираш ли, Боби? — чу го Искра веднъж, когато вратата беше леко открехната. — Майка ти е преуморена. Лекарите казаха, че нейните посещения те стресират. Трябва да си почиваш. Само аз мога да ти помогна сега.
Искра стисна зъби толкова силно, че челюстта ѝ изпука. Но не влезе. Все още не.
Телефонът на Асен иззвъня отново три дни по-късно.
— Проверих и обкръжението. Най-добрата приятелка на Боряна, Ралица. Помниш я — червенокосата, с френския маникюр.
— Да.
— Камен ѝ е платил десет бона, за да му даде цялата информация за наследството от Варна. Ралица не е знаела какво точно прави, мислела е, че му помага да "изненада" Боряна с нещо. Но е предала всичко — кога, колко, как се прехвърля имотът.
Десет хиляди лева. Цената на едно приятелство. Искра усети горчивина в гърлото си, но я преглътна. Сега не беше време за чувства.
—
Когато Боряна беше достатъчно стабилна, за да говори, Искра влезе. Не помоли. Просто влезе, когато Камен беше излязъл за "спешна бизнес среща".
— Мамо? — Боряна я погледна замъглено. — Защо не идваше?
Искра седна на ръба на леглото и сложи пред нея папката. Бавно, методично, тя извади документите един по един.
Застраховката живот. Боряна я чете, устните ѝ се свиха.
Банковите извлечения на фирмата на Стоянови. Очите ѝ се разшириха.
Токсикологичният доклад. Ръката ѝ започна да трепери.
Снимките от скритото наблюдение, което Асен успя да направи — Камен и Ралица в кафене, как си подават плик с пари.
— Тя… Ралица? — Боряна преглътна. — Тя ми беше кума.
— Вече не е — отвърна Искра равно.
После дойде последният лист — извлечение от имотния регистър за апартамента на "Цар Самуил" и подписаният предварителен договор, който Камен бил подготвил, за да накара Боряна да прехвърли имота на него "с цел по-добро управление на семейните активи". Под него беше оставено празно място за подписа ѝ.
— Той искаше да ме накара да подпиша това? — Боряна вдигна очи. В тях вече нямаше сълзи. Имаше нещо друго — нещо, което Искра познаваше от собственото си огледало.
— Да. И когато ти загубеше детето, а после и апартамента, той щеше да те остави жива. За да страдаш. За да бъдеш зависима. За да си мислиш, че си виновна.
Боряна затвори папката. Пръстите ѝ все още трепереха, но гласът ѝ беше твърд.
— Кажи ми какво да правя.
—
Междувременно Асен беше влязъл в счетоводството на Борис Стоянов. Изровил беше офшорни с
