Сестрата остави формуляра върху шкафчето и ми подаде химикалката с онази уморена усмивка, която казва: „Попълни и не задържай опашката“. Бяла болнична светлина, мирис на дезинфектант и някъде от коридора — трополене на метална количка. Погледнах към листа. Име, ЕГН, адрес… Всичко точно. После стигнах до ред „Лице за контакт при необходимост“ — и ръката ми увисна.
Празното квадратче ме гледаше нахално. Сякаш чакаше да му кажа онова, което ме беше страх да призная дори пред себе си. Дишах плитко, химикалката трепереше. После се сетих за ключовете от апартамента ми, които стоят у нея. За това, че всяка сутрин чувам как отваря вратата си, пуска котката и слиза до магазина. Сетих се и за червения тефтер, в който е записала всичките ми лекарства — точно до нейните.
Вписах съседката от третия етаж — Цветана Димитрова. Седемдесетгодишна бивша учителка, която знае за мен повече, отколкото собствените ми деца.
Медицинската сестра плъзна поглед по графата и леко повдигна вежда. Не каза нищо, но в това мълчание имаше цяла присъда. „Бедната жена — помислих си, че си каза, — няма никого.“ Беше права.
Вкараха ме в стая с още три жени. Едната веднага звънна на дъщеря си по телефона, шепнешком, но аз чувах всичко: „Не се тревожи, Мария, утре ме изписват, носи ми само чисто бельо.“ Другата обясняваше на мъжа си да купи обезмаслено кисело мляко, а не прясно. Аз държах телефона си в ръка и гледах екрана. Последното известие беше от мобилния оператор — напомняне за дължима сума от два лева и тридесет стотинки.
Казвам се Маргарита Стоянова, на шейсет и четири години съм и от четири години живея сама в двустаен апартамент в пловдивския квартал „Тракия“. Някога тук беше тясно — две креватчета в детската, съпругът ми Димитър ремонтираше банята всяка събота, дъщеря ми Елена сресваше куклите си на пода в хола. Сега стаите са празни и огромни, особено вечер, когато тишината се сгъстява като пудинг и се чува само хладилникът. Димитър си отиде от инфаркт, бързо и тихо, докато спеше. Тогава мислех, че най-тежкото ми е отминало. Не бях права.
Имам две деца. Елена е на трийсет и осем, работи като счетоводителка в София, омъжена с едно момиченце. Синът ми Камен е на четирийсет и две, инженер в голяма строителна фирма, живее в Бургас, женен с две деца. На хартия семейството ми е пълно. Само дето на хартия всичко изглежда цяло, а в живота не съвсем.
Отдалечаването не стана изведнъж. Приличаше на покрив, от който бавно падат керемиди — отначало не забелязваш, докато един ден не се окажеш на дъжда.
Докато Димитър беше жив, Елена идваше от София всяка втора седмица. Камен звънеше през ден. После, първата година след погребението, започнаха да идват веднъж месечно. Оправдаваха се — работа, детето е болно, колата е в ремонт, морето, планината. Втората година стана веднъж на два месеца, а после — само по празници. После и празниците започнаха да се случват някъде другаде. „Мамо, тази Коледа сме у свекървата, тя е по-възрастна, нали разбираш.“ Разбирах. Нали и аз бях майка, която нямаше време за собствените си родители.
Най-много ме болеше телефонът. Елена звънеше всяка неделя след вечеря, като по часовник, но разговорът траеше точно толкова, колкото да каже: „Как си, мамо? Всичко наред ли е? А, чудесно, ще се чуем пак.“ Веднъж засякох — четири минути и двайсет секунди. Камен пък отговаряше, когато аз звъннах. Последният път, когато той пръв избра номера ми, беше за рождения ми ден преди две години. И тогава говореше от колата, набързо, докато чакаше на светофар.
От срам си водех бележки. Малък жълт тефтер с календар, в който отбелязвах датата и продължителността на обажданията. Не го показвах никому — звучеше ми болно, сякаш водя счетоводство на самотата. Но когато вечер седнех на кухненската маса и отварях тефтера, празните квадратчета ми крещяха по-силно от тишината.
Единственият човек, който идваше без предупреждение, беше Цветана от третия етаж. Чукаше леко с кокалчета, после сама отключваше с резервния ключ, който ѝ бях дала. Оставяше на плота топла баница или купичка с боб чорба, сядаше и започваше да разказва за внучката си в Германия, за котката, за скъсаната жица на простора. Не ме питаше „защо децата ти не идват“. Само веднъж, докато редеше бисквити в чинийка, подхвърли: „Марги, взе ли си лекарствата сутринта? Да не си ги забравила пак.“ И в този въпрос имаше повече грижа, отколкото във всичките ми разговори с Елена и Камен за последната година.
Когато през февруари специалистът ми каза, че трябва да оперирам катарактата и процедурата изисква болничен престой с пълна упойка, първата ми мисъл беше естествено да звънна на децата. Втората дойде почти веднага — а защо?
Не защото не ги обичах. Просто вече нямах сили да слушам онова притеснено мълчание в слушалката, докато Камен пресмята наум кога ще може да си вземе ден отпуск. Не исках да чувам как Елена въздиша и започва: „Ох, мамо, точно сега ли, имаме одит в банката…“ Не исках да идват по задължение, със стиснати устни, с поглед в часовника и фалшива усмивка. Предпочитах Цветана, която ще дойде, защото просто си представя празния ми апартамент.
И така, в деня на постъпването сама си извиках такси. Шофьорът беше бъбрив, разказваше как синът му следвал в Пловдив, а сега работи в Германия и почти не се виждат. „Нали знаете, госпожо — младите имат собствен живот, ние трябва да сме разбиращи.“ Кимнах и допрях чело до студеното стъкло.
Когато се свестих от упойката, първото нещо, което видях, бяха цветята върху нощното шкафче — пет-шест жълти нарциса, още леко неразцъфнали, с водни капки по листата. Без картинка, без панделка. Само един стар найлонов плик, навит около стъблата, за да не капе. Цветана си беше оставила усмивката във всяко стръкче.
Останалите жени в стаята приемаха посетители. Деца, внуци, съседи — все някой носеше компот или ябълки и говореше високо. Аз гледах нарцисите и си мълчах. Усещах вкус на марля в устата и един странен покой. Чувствах се… освободена. Че не дължа на никого обяснение защо съм болна. Че не се налага да доказвам, че операцията наистина е сериозна. Някой просто дойде. Без да му се обаждам.
На втория ден след операцията, докато бавно се възстановявах и се мъчех да прочета надписа на шишенцето с капките, телефонът иззвъня. Беше Елена. Гласът ѝ трепереше, задавен от плач: „Мамо, защо не ми каза? Защо разбирам от съседката ти, че си била в болница?! Аз съм ти дъщеря!“
Цветана беше открила номера ѝ в стария ми бележник и беше позвънила, без да ме пита. В първия момент се ядосах. После си представих как Цветана седи на моя кухненски стол, държи стационарния телефон с две ръце и търпеливо обяснява на Елена всичко, което една майка би трябвало да знае. И гневът ми премина.
„Цветана не ти е чужда — казах тихо в слушалката. — Тя има ключ за апартамента ми. Знае в колко часа си лягам и кои лекарства не мога да понасям. Тя подля цветята и провери хладилника.“ Настъпи мълчание, дълго и тежко. После чух как Елена преглъща и прошепва: „Съжалявам, мамо. Много съжалявам.“ Плачеше истински и аз също просълзях, но не от болка — от някакво горчиво облекчение, че най-сетне ме чу.
Час по-късно звънна Камен. Беше бесен. „Мамо, пълна безотговорност! Ами ако нещо беше станало? Кой щеше да ме търси? Трябваше мен да напишеш в графата, не съседката!“ — „Ти си ми син — отговорих спокойно. — А защо не беше там? Ти не си идвал в Пловдив от Великден, Камене. Дори не знаеш в коя болница съм.“ Той замлъкна. В слушалката чувах само дишането му и някъде на заден план женски глас, който питаше дали да поръча пица. След малко затвори, без да каже „довиждане“.
Прибрах се у дома в пет следобед в четвъртък. Цветана ме чакаше долу пред входа, подпряна на бастуна си. Беше сготвила пилешка супа и беше донесла цяла тава с пълнени чушки. Апартаментът ми ухаеше на чисто, някой беше избърсал праха дори върху рамките със снимките на внуците. Двете седнахме в кухнята, Цветана сипа супа в две панички и почна да реже хляб. Гледах я и не можех да повярвам — тази жена, с която не ме свързва нито една капка кръв, знаеше, че се будя всяка нощ в три и че не понасям чушка в манджата. А собствените ми деца не знаеха дори за операцията.
Елена дойде в събота. Пристигна с автобус от София, с един малък куфар и зачервени очи. Седна на моя диван, стискаше чаша с чай и не смееше да ме погледне. После изведнъж каза: „Мамо, аз те моля за прошка. Не знам кога спрях да бъда… твоя.“ Не довърши изречението. И аз не го довърших вместо нея. Просто пресегнах ръка и погалих косата ѝ, съвсем леко, както когато беше малка и плачеше заради счупена играчка.
Камен не дойде. Прати съобщение: „Мамо, радвам се, че всичко е наред. Ще се чуем в неделя.“ Беше петък сутрин. Неделята още не беше дошла. Не съм сигурна дали изобщо дойде.
Понякога, преди да заспя, се сещам за онзи формуляр. За празното квадратче, което ме гледаше така втренчено, сякаш искаше да ми каже истина, която години наред бях отказвала да приема. Че човек може да спре да бъде лице за контакт не само в болничен лист, но и в живота на собствените си деца. Бавно, тихо, без голяма драма.
Днес сутринта Цветана пак почука. Носеше щрудел и каза, че долу в градинката имало разцъфнали минзухари. Слязохме заедно, тя ме държеше под ръка, защото все още виждам леко замъглено. Вървяхме бавно покрай пейките и аз си мислех, че понякога семейството не се ражда в родилното отделение. Понякога идва с бастун и топла супа в найлонова торбичка.
