Тя е родена в Габрово през 1965-а, в блок с изглед към Балкана, дето през август мирише на прясно кисело мляко от съседката на третия етаж. Казва се Йорданка Ненкова, шейсет и една години, пенсионирана учителка по литература, а сега — единствената в семейството, която още помни телефонния номер на леля си наизуст, без да поглежда в контактите.
Внукът ѝ Мартин, тринайсетгодишен, седи срещу нея на балкона с телефон в ръка и я гледа както се гледа музеен експонат.
— Бабо, ама сериозно ли нямахте нищо? Никакъв интернет?
— Нищо, миличък. Имахме двора.
И тук започва разказът, който тя му е разправяла толкова пъти, че вече сама не е сигурна дали го помни, или просто го изговаря наизуст като стихотворение от училище.
Детството ѝ минава без Wi-Fi, но с истински живот навън, на улицата пред блока, дето играят на дама и криеница, а вратите на футболното игрище са две тухли и един изтъркан портфейл. Вечер слушат радио с дядо ѝ — стар "Космос", лампов, дето трябва да загрее пет минути, преди да хване станцията. А леля ѝ Радка от Севлиево записва песните на касетофона "Десна", притаила дъх да не влезе гласът на говорителя в началото.
Мартин слуша и мълчи, после пита нещо, което не е питал досега:
— А ти беше ли влюбена тогава? Без Инстаграм как се влюбвахте изобщо?
Йорданка се засмива тихо, но не отговаря веднага. Взима от масата стара снимка, черно-бяла, изрязана неравно с ножица — младо момче с бретон, застанало пред кино "Балкан".
— Казваше се Емил. Пишеше ми бележки на ръка и ги оставяше под чистачката на едно старо волво до училището. Чаках го на пейката пред блок номер седем всяка сряда в пет часа.
Не му казва останалото — как Емил заминал за Пловдив да следва инженерство, как писмата им ставали все по-редки, докато накрая спрели съвсем, и как тя така и не разбрала защо.
Мартин мълчи. После прави нещо, което тя не очаква — оставя телефона по гръб на масата, с екрана надолу.
— И какво стана после? С писмата?
— Спряха. Той замина, писа два пъти и толкова. Тогава не можеше да провериш нищо.
Синът ѝ Николай — бащата на Мартин — влиза в този момент на балкона с чаша вода и я чува да разказва за онзи Емил, за когото никога преди не бе споменавала пред него.
— Мамо, ти никога не си ми казвала за някакъв Емил.
Йорданка свива рамене, без драма, без сълзи — само констатация.
— Има неща, които пазиш за себе си, докато не намериш подходящите уши да ги чуят.
Тя става, влиза вътре и се връща с кутия от бисквити "Ронда", отдавна празна от бисквити, но пълна с нещо друго — писма, снимки, стара разписка от видеозалата с надпис "1 игра — 0.10 лв". Слага я на масата.
— Ето. Това е моят интернет.
Мартин прелиства бавно писмото с равния, старателен почерк. После взима телефона, същия, който преди малко бе обърнал с екрана надолу, и започва да пише нещо в търсачката.
— Бабо, как е фамилията му?
— Недев. Емил Недев. Защо?
Той не отговаря веднага — само палецът му се движи по екрана, а лицето му е сериозно, каквото баба му не го е виждала никога. Йорданка се навежда, повече от любопитство, отколкото от притеснение.
— Мартине, недей…
Но е късно. На екрана излиза резултат — статия от габровски местен вестник, отпреди три години. Заглавието е кратко: "Инж. Емил Недев, дългогодишен преподавател в Техническия университет — Пловдив, почина на 74-годишна възраст." Под текста има снимка — старец с бели вежди и същите очи като на момчето от черно-бялата фотография, седнал на пейка пред учебна сграда, с внуче до себе си.
Йорданка не казва нищо. Взима телефона от ръцете на Мартин, придърпва го по-близо и гледа снимката дълго, без да мига. Пръстите ѝ докосват стъклото там, където е лицето, сякаш може да усети хартия под тях.
Николай понечва да каже нещо, но тя вдига ръка — знак да мълчи.
— Имал е внуче — казва тя тихо, повече на себе си. — Кучето до пейката е порода, каквато не помня да е имало, когато бяхме млади.
Мартин седи неподвижно, изведнъж уплашен, че е сгрешил.
— Съжалявам, бабо. Не трябваше да…
— Не. — Тя оставя телефона на масата, до кутията от бисквити, до снимката с ножицата. — Трийсет и осем години съм си представяла хиляди краища. Този поне е истински.
Тя затваря капака на кутията, но не я прибира вътре. Оставя я между чашите с изстинало кафе, а до нея — телефона, все още отворен на снимката на стареца пред учебната сграда.
— Виждаш ли — казва тя на Мартин, — ти го намери за три минути. Аз чаках трийсет и осем години и накрая пак ти го намери.
Мартин мълчи, после протяга ръка и обръща телефона обратно с екрана надолу, до кутията.
— Другата седмица ще ми разкажеш ли за видеозалата? Цялата, без да бързаш.
Йорданка кимва и отпива от изстиналото кафе, без да откъсва поглед от снимката, обърната сега към масата, а не към нея.
