Аз бършех чашите, които и без това бяха сухи, и гледах как последният ферибот за Созопол излиза от пристанището. Беше среда, ноември, около три и половина сутринта — времето, в което морето пред Бургас заприличва на черен найлон, а по стъклата на заведението пълзи сол.
Тя седеше сама на последната маса до прозореца.
Не я бях виждал преди. Трийсет и пет, може би трийсет и шест. Косата — събрана на възел, но половината вече се беше измъкнала. Върху масата стоеше недокоснато студено капучино и телефон с екран, който отдавна беше угаснал. Не плачеше. Просто държеше лъжичката за кафето и я въртеше между пръстите си — бавно, равномерно, като че ли броеше нещо невидимо.
Аз съм барман от единайсет години. Познавам хората, които чакат някого. Тази жена не чакаше никого.
Тя чакаше да свърши нощта.
Към четири й казах, че затваряме. Тя кимна, остави пет лева на масата и излезе. Аз заключих след нея и тръгнах към спирката на нощния автобус. Тя вървеше на двайсетина метра пред мен.
Тогава ги видях.
Черен BMW X5 спря до бордюра. Стъклото се свали. Мъж на около четирийсет зад волана — чисто обръснат, със спортно яке, по начина, по който държеше кормилото, веднага личеше, че колата е негова. Жената спря.
— Ели? Какво правиш тук по това време?
Тя не отговори. Само сви рамене.
— Качвай се. Ще те закарам.
Аз забавих крачка. Не че подслушвах — просто на тази улица нямаше никой друг.
— Недей — каза тя. — Тръгвам си.
— Ели, вали.
Всъщност не валеше. Но въздухът беше толкова влажен, че наистина се усещаше като дъжд. От морето духаше силен вятър и по тротоара се носеше миризма на нафта и гнили водорасли.
Тя се поколеба. После отвори вратата.
Преди да се качи, погледна към мен — за секунда. Не беше уплашен поглед. Беше поглед на човек, който не иска чужд свидетел.
Аз продължих към спирката. BMW-то потегли към „Лазур“.
Това беше първата нощ, в която видях Елица.
После започна да идва. Не всяка вечер — през седмица, през две. Винаги след единайсет. Винаги сама. Сядаше на същата маса, поръчваше едно кафе и оставаше до затваряне.
Аз не питах. Добрият барман не пита.
Но един вторник, към два, тя заговори първа.
— Оня с колата — рече тя. — Бившият ми мъж.
Аз кимнах, без да вдигам глава от чашите.
— Оставих го преди две години — продължи тя. — Заради друг.
Тук спря и се загледа в екрана на телефона си. Той беше изключен. Тя го остави с екрана надолу.
— Другият имаше три ресторанта. Представяш ли си? Три. Единият на „Богориди“, другите два по курортите. Караше Mercedes GL. Носеше ризи по сто и осемдесет лева. Казваше, че с бившия ми съм губела най-хубавите си години.
Тя се засмя — кратко, без радост.
— И аз му повярвах.
Замълча. Аз й сипах минерална вода. Тя не я докосна.
— Знаеш ли какво ми каза Мартин, когато си тръгнах? Нищо. Помогна ми да смъкна куфарите до таксито. Каза само: „Да не съжаляваш, Ели“. И затвори вратата.
Тя най-после отпи от водата.
— А Стефан — онзи с ресторантите — след година и половина нямаше нищо. Първо затвори заведението на „Богориди“. После продаде Mercedes-а. После дойде ред на апартамента в „Сарафово“ — бил ипотекиран. Аз не знаех. Той никога не ми беше казвал. Една сутрин просто се прибра и каза: „Ели, трябва да се изнасяме до края на месеца“. Това беше целият разговор.
Тя обърна чашата с вода.
— Сега живея при сестра ми в „Меден рудник“. Работя като администратор в една счетоводна къща. Заплатата ми е хиляда и двеста лева. Пак се возя в градския. Пак гледам цените на кашкавала.
Аз мълчах. Тя също.
После попитах:
— А Мартин?
Тя вдигна очи към тавана.
— Мартин… Ти го видя. BMW X5. Нов автосервиз на булевард „Транспортна“, втори отваря в Поморие през пролетта. Осем души персонал. Гледах снимките му във Фейсбук — целия профил, до последната снимка от морето в Гърция. И знаеш ли кое е най-смешното?
— Кое?
— Че когато бяхме женени, аз му казах: „Ти никога няма да стигнеш доникъде“. Той работеше като автомонтьор в един сервиз до „Кауфланд“. Връщаше се вечер с мазни ръце. Аз му се сърдех, че не ми обръща внимание. Че не ме води по ресторанти. Че не ми купува нищо скъпо. А той всяка седмица отделяше по петдесет лева в една кутия от бонбони. За собствен сервиз. Петдесет лева. Всяка седмица. В продължение на шест години.
Тя поклати глава.
— Аз му казах, че е неудачник.
Думите увиснаха. Аз взех чашата й и я избърсах, макар че беше чиста.
— Един ден ми се обади — продължи тя. — Обади се Мартин. Каза: „Ели, брат ми е закъсал. Вложил е двайсет и осем хиляди лева в някаква схема. Обраха го. Ти разбираш от документи, погледни договора“. И аз отидох. Седнахме в кухнята на майка му. Разгънах папката. И знаеш ли какво почувствах?
Аз поклатих глава.
— Нищо. Не срам, не вина. Просто работа. И беше… хубаво.
Тя се усмихна. После лицето й отново стана сериозно.
— Открих, че парите са преведени на физическо лице. Не на фирмата. Договорът бил подписан ден след плащането. Наехме адвокат. Брат му си върна по-голямата част. И Мартин… той никога не ми каза „благодаря“. Просто ме остави да му помогна. Като че ли така беше редно.
Тя замълча.
— Миналия месец Мартин се ожени.
Аз спрях да бърша чашите.
— За счетоводителката от неговия сервиз — додаде тя. — Хубава жена. Спокойна. Не му иска ресторанти.
Тя допря пръст до угасналия телефон.
— Той ме покани. Аз отидох. Стоях отзад, до колоната. И знаеш ли какво си мислех, докато гледах как подписват? Не „защо не съм аз“. А „ето как изглежда човек, който не е спрял да работи“.
Настъпи тишина. Морето отвън се блъскаше в кея.
— А Стефан? — попитах аз.
Тя изсумтя.
— Стефан ми звъни през седмица. Ту за пари, ту за „още един шанс“. Казах му, че няма да му дам нито лев. Той ми отговори, че съм неблагодарна. Че съм живяла на гърба му. Че той ме е издържал, докато съм била с него. Представяш ли си?
Аз не отговорих.
— И знаеш ли какво му казах? „Вярно е. Живях на твоя гръб. И точно затова вече няма да го правя.“ И затворих.
Тя стана. Беше почти три.
— Дължа ти извинение — каза тя. — Изсипах ти цялата помия. Аз не съм от тия, дето разправят на непознати.
— Няма проблем. Затова сме тук.
Тя се усмихна — този път истински.
— Как се казваш?
— Тодор.
— Аз съм Елица. Но нали вече знаеш.
И излезе.
Следващия път дойде след десетина дни. Не поръча нищо. Само седна и ме гледаше как подреждам бутилките.
— Стефан е арестуван — каза тя.
Аз спрях.
— Снощи. Оказа се, че онзи с измамата — дето обра брата на Мартин — е работил със Стефан. Не директно. Но Стефан е знаел за схемата. Знаел е и си е мълчал. Искал е да спаси последния си ресторант. В полицията го задържаха за двайсет и четири часа. Пуснаха го, но делото си тече.
Тя погледна към вратата.
— Дойде при мен сутринта. Стефан. Разплакан. Каза: „Ели, само ти можеш да свидетелстваш, че не съм участвал“. А аз му казах: „Не мога. Защото няма да излъжа“.
Тя извади от чантата си сгънат лист.
— Това е протоколът ми от разпита. Дадох го днес. Адвокатът на Мартин каза, че това ще помогне.
Тя остави листа на бара.
— Знаеш ли какво е да кажеш истината за човек, когото си обичал? Не за да му навредиш. А защото вече не искаш да лъжеш.
Аз погледнах листа. Не го докоснах.
— Какво ще правиш сега? — попитах.
— Ще свидетелствам — каза тя. — В съда. Каквото знам. Без да добавям, без да спестявам. Стефан ще си понесе каквото му се полага. Може би условна присъда. Може би глоба. Не знам.
Тя взе листа и го прибра.
— И после ще си търся нова работа. В друг град. Не искам да гледам повече морето.
Аз я погледнах.
— Къде?
Тя сви рамене.
— Някъде, където няма спирка, на която съм плакала.
Замълчахме. Отвън вятърът беше обърнал един стол на терасата.
— Ще ми се да ти дам нещо — каза тя. — Зад бара имате ли нещо, дето не се разваля?
Аз не разбрах.
— В смисъл?
— Пари. Искам да платя сметката си. За всички вечери, в които седях и ти разправях за бившите си мъже. Колко беше кафето? Три лева и петдесет? Десет вечери — трийсет и пет лева.
Тя извади банкнота от петдесет.
— Няма да взема пари за това — казах аз.
— Тогава ги дай на някого — каза тя. — На сутрешната чистачка. Или на шофьора на нощния автобус. На когото искаш.
Тя остави банкнотата на бара.
— Не е за теб. За мен е. За да не си тръгна от този град с чувството, че съм взела повече, отколкото съм дала.
Аз взех банкнотата. Елица кимна, обърна се и излезе.
Това беше последната вечер, в която я видях.
Минаха около два месеца. Дойде пролетта. По кея отново започнаха да се събират рибари, а в бара влезе мъж със спортно яке. Застана на бара и поръча еспресо.
Беше Мартин.
Познах го по начина, по който държеше ключовете от BMW-то.
— Нощна смяна? — попита той.
— Да.
— Ще държите ли до сутринта?
— Обикновено.
Той отпи от кафето. Мълча. После каза:
— Елица ми разправяше за това място. Че тук й е било спокойно.
Аз не отговорих.
— Свидетелства в съда миналата седмица — продължи той. — Не се разколеба. Каза всичко както си беше. Стефан получи глоба и пробация. Не влезе в затвора, но вече не може да си отвори ресторант. Не и с това досие.
Той допря чашата до устните си.
— А тя напусна града. Замина за Пловдив. Намери си работа в една транспортна фирма. Каза, че иска да започне отначало.
Аз го гледах.
— Знаете ли къде живее? — попитах.
Той поклати глава.
— Не. И не искам да знам. Тя си тръгна, защото така беше по-добре.
Остави пет лева на бара.
— Не ми връщайте рестото. Дайте го на чистачката.
И излезе.
Аз взех банкнотата. Беше същата, която Елица беше оставила преди два месеца. Не, разбира се, че беше друга банкнота. Но тежестта беше същата.
Прибрах я в кутията за бакшиши на сутрешната чистачка.
И тогава, най-после, измих чашите, които бяха сухи, и изгасих лампите над кея.
