Марин затвори капака на лаптопа и остана загледан в тъмния прозорец на кухнята. Вън, в двора на къщата в квартал Драгалевци, старата слива хвърляше сянка върху пейката, където баща му обичаше да сяда с ракията си.
— Пак ли не спиш? — Дена застана на прага по нощница, скръстила ръце на гърдите си от студа.
— Утре продават къщата на старите Гочеви. Наддаването е в девет.
Тя седна срещу него и придърпа стола по плочките с остър звук.
— Ти каза, че няма да участваш повече в тия наддавания. След София Тех Парк си обеща.
Марин побутна чашата с изстинало кафе към средата на масата, сякаш се опитваше да я отдалечи от себе си.
— Тогава загубих двайсет хиляди лева, защото се уплаших навреме. Сега имам информация.
— Каква информация?
— Гочеви дължат данъци. Общината обявява публична продан. Никой не знае, освен мен и още двама посредници. Ако стигна пръв до нотариуса с капарото…
Дена стана и отиде до печката, сложи ръка върху студения котлон, после я отдръпна, сякаш проверяваше дали е изстинал напълно денят им заедно.
— Имаме двете деца в частно училище. Имаме ипотека. Имаме твоя брат, който още ти дължи пари от онзи магазин за резервни части. И ти искаш да заложиш всичко на къща, която не си виждал отвътре?
— Виждал съм я. Веднъж, преди години, когато старият Гочев беше жив. Има двор, гараж, тухли от турско време — здрава конструкция.
— И покрив?
Марин замълча за миг твърде дълго.
— Покривът трябва да се смени.
Дена извади от джоба на нощницата смачкано листче — сметка от строителен магазин в Люлин, която той беше забравил в якето си преди месец.
— Виждам, че вече си правил проучване.
— Исках да съм готов.
— Готов за какво? За провал като миналия път? Или за да докажеш нещо на баща си, който вече три години не е между живите и не може да те похвали?
Думите увиснаха между тях като мирис на изгоряло мляко. Марин стисна ръба на масата толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
— Баща ми построи тази компания от нищото. Аз само я поддържам жива. Ако не рискувам сега, догодина ще затворим офиса в Пловдив.
— Тогава кажи ми истината — колко пари остават в сметката, ако купиш тази къща?
— Осемстотин лева.
Тишината, която последва, не беше мълчание — беше тежест, притисната между чашите с изстинало кафе и смачканата сметка на масата.
— Осемстотин лева за месец наем, ток, храна за две деца и училищни такси.
— Ще продам къщата на Гочеви за два месеца. Пазарната цена е три пъти по-висока от данъчния дълг.
— А ако не можеш да я продадеш? Ако покривът се окаже прогнил чак до гредите? Ако общината реши да обжалва проданта?
Марин отвори уста да отговори, но телефонът му избръмча върху масата. Съобщение от посредника Стоян: „Трети играч влезе в наддаването. Купувач от Варна, плаща в брой.“
Той обърна екрана към Дена, сякаш това щеше да реши спора вместо него.
— Виждаш ли? Ако не отида утре, губя всичко.
— Ти вече губиш всичко, Марине. Само че не забелязваш кое точно.
Тя стана, взе смачканата сметка от масата и я сложи внимателно в чекмеджето до хладилника — там, където държаха важните документи. Не я скъса. Не я изхвърли. Прибра я, сякаш пазеше доказателство за по-късно.
— Ако отидеш утре, отиваш сам. Аз ще заведа децата на село, при майка ми. Ще се върнем, когато решиш какво искаш повече — къщата на Гочеви или нас.
Вратата на спалнята се затвори тихо след нея, без трясък, което беше по-лошо от всеки трясък.
***
На следващата сутрин Марин стоеше пред сградата на общината в центъра на София, стиснал папка с документи под мишница. Стоян го чакаше на стълбите, с цигара, недопушена наполовина.
— Купувачът от Варна не се появи. Само двама посредници останахме — ти и една фирма от Бургас.
— Значи имам шанс.
— Имаш шанс да купиш проблем, братле. Аз проверих в кадастъра снощи. Покривът е рухнал частично преди две години. Собствениците не са го ремонтирали, защото нямаше пари. Данъчната оценка е ниска точно заради това.
Марин погледна папката в ръцете си, после часовника над входа на общината — осем и петдесет и пет.
— Три пъти по-висока пазарна цена, каза ти самият.
— Казах ти пазарната цена на сходни имоти с ремонтиран покрив. Тази къща без ремонт струва колкото данъчния дълг. Може би малко повече.
Пет минути до девет. Служителката на гишето вече подреждаше документите за наддаването, а мъж с шофьорска шапка — представителят на фирмата от Бургас — стоеше зад него на опашката с телефон, притиснат до ухото.
Марин извади мобилния си телефон и написа съобщение на Дена: „Не отивам.“ Изтри го, преди да го изпрати. Написа друго: „Права си.“ И него изтри.
Часовникът показа девет без една минута.
Той пъхна папката обратно в чантата си и излезе от сградата на общината, без да поглежда назад към гишето, без да чака резултата от наддаването, което вече не го интересуваше толкова, колкото вратата на собствения му дом.
***
Селото на майката на Дена беше на час и половина от София, между хълмове, обрасли с орехови дървета. Марин спря колата пред синята порта и остана седнал зад волана няколко минути, преди да излезе.
Дена метеше двора, когато го видя. Спря с метлата в ръка, но не каза нищо.
— Не купих къщата — каза той от портата.
— Знам. Стоян се обади на баба на децата.
— Покривът беше рухнал. Ти беше права.
Тя опря метлата на стената на къщата и избърса ръцете си в престилката, оставяйки прашни следи по плата.
— Не заради покрива дойде, нали?
Марин влезе в двора, приближи се, но остана на разстояние, което все още изглеждаше като извинение, а не като прегръдка.
— Офисът в Пловдив ще затвори. Ще преструктурираме компанията — по-малка, по-бавна, но наша.
— А баща ти?
— Баща ми построи компания. Аз строя нещо друго. Дом, който не рискувам всеки път, когато ми стане страх, че не съм достатъчен.
Децата изтичаха от къщата — момченце и момиченце, което носеше в ръце домат, откъснат от градината на баба си, сякаш беше най-важната находка на света.
Дена протегна ръка към Марин, не за да го прегърне веднага, а за да го въведе през портата, обратно в двора, където миришеше на прясно окосена трева и вечерта тепърва се стелеше над хълмовете.
— Ще останем до неделя — каза тя. — После се прибираме заедно. Всички.
