Варна, лятото на две хиляди двайсет и втора. Асфалтът по булевард „Сливница“ беше толкова горещ, че подметките на маратонките ми залепваха. Трийсет и девет градуса на сянка — а сянка нямаше. Само бетон, тротоарни плочки и спрени коли, които приличаха на печки.
Тогава за пръв път видях Иван Димов не по телевизията, а на живо. Стоеше насред улицата със смачкан план в ръка и сочеше нещо към кръстовището. До него — двама общинари с каски и един ландшафтен архитект от Пловдив. Кметът махаше с ръце, обясняваше нещо, а после клекна и заби пръст в напуканата пръст до бордюра.
— Тук. Два реда чинари, а между тях — липи. Искам до пет години тази отсечка да има трийсет процента сянка.
Общинарят с каската погледна началника си, после плана, после пак кмета.
— Господин Димов, това са четиристотин дървета за един булевард. Бюджетът…
Иван Димов се изправи. Не беше висок, но раменете му бяха широки, а гласът — нисък и равен, като на човек, който не е свикнал да повтаря.
— Бюджетът е мой проблем. Твоят проблем е къде ще намерим градинарите.
Тогава не знаех, че и аз ще бъда един от тях.
Казвам се Петър Станчев и петнайсет години работих в общинската администрация на Варна — отдел „Озеленяване“. С други думи, бях човекът, който подписваше фактурите за косене на тревни площи и подрязване на живи плетове. Не бях градинар. Бях счетоводител с диплома по горско стопанство от Лесотехническия университет, която така и не бях използвал.
Иван Димов влезе в кабинета ми на четирийсет и втория ден от мандата си. Беше февруари, мокър сняг по прозорците. Той дори не свали палтото си.
— Станчев, вие сте завършили лесовъдство, така ли?
— Да, но…
— Колко дървета има в момента в градската среда?
Знаех цифрата от последния доклад. Около трийсет и две хиляди. Казах му.
Той кимна, извади от джоба си смачкан лист и го сложи на бюрото ми. На ръка бяха написани числа: 880 000 дървета, 2,5 милиона храста, 30 зелени коридора.
— Това го направиха в Меделин за пет години. Град с два пъти повече хора от Варна и половината от бюджета ни.
— Ние не сме Меделин, господин кмете.
— Точно така. Ние сме по-малки. Значи трябва да е по-лесно.
Той седна на стола срещу мен и ме погледна така, сякаш ме виждаше не за първи път, а беше чакал точно този момент.
— Искам вие да ръководите програмата. Не ви искам като счетоводител. Искам ви като лесовъд.
Думата „лесовъд“ ме удари. Петнайсет години я бях заравял под купчини фактури и протоколи от обществени поръчки. А този човек влезе и я изрови с едно изречение.
— Защо аз?
— Защото вие сте оттук. Познавате всяка улица. И защото имате причина да искате този град да диша.
Не разбрах какво има предвид с „причина“. Не попитах.
Работата започна на другия ден.
Нарекохме програмата „Зелените коридори на Варна“. Идеята беше проста: върху главните булеварди, по поречието на Камчия на запад и около деретата, които се спускат към морето, да засадим плътни пояси от местни видове — чинари, летен дъб, сребролистна липа, черен бор, а под тях — храсти и почвопокривни растения, които задържат влага.
Първите два месеца бяха кошмар. Общинският съвет ми отряза бюджета с четирийсет процента, защото „дърветата не носят приходи“. Един от съветниците — Румен Тодоров, собственик на верига паркинги — каза пред камерата на местната телевизия:
— Ще превърнем града в джунгла, за да може господин кметът да се снима с лопата. А на хората им трябват места за коли.
Той беше прав за едно: на хората им трябваха места за коли. Но на всички ни трябваше и въздух, който не мирише на нагорещен асфалт.
Кметът ми се обади в седем сутринта, в събота.
— Петре, в „Аспарухово“ има петстотин квадратни метра между два блока. Питали са ме три пъти за разрешение да направят паркинг. Кажи ми какво може да порасне там за две години.
— Чинари. Върби, ако има вода. Липи.
— Добре. Утре отиваме при хората.
Той закачи. Аз останах с телефона в ръка, а от балкона на четвъртия етаж в „Левски“ гледах как чайките кръжат над сметището до гарата.
Отидохме при хората. Той говореше с тях не като кмет, а като съсед, който се е качил да пита за нещо. Разказваше за град в Колумбия, който бил свалил температурата си с две градуса, като засадил дървета. Хората го слушаха. Един дядо с бастун попита:
— Кой ще ги полива, бе, кмете?
— Вие. И аз. И ей този човек — той посочи мен. — Защото ако не ги опазим, след пет години пак ще е бетон.
Дядото замълча. После измърмори нещо за внуците си, които не излизали навън, защото нямало сянка. И добави:
— Добре. Дайте лопатата.
Това беше повратната точка. Не бюджетът. Не медиите. А един осемдесетгодишен мъж, който попита кой ще полива.
През първата година засадихме четирийсет и две хиляди дървета. През втората — почти два пъти повече. Работихме с кварталните общности: градинари, които бяха безработни, получиха договори и обучение. Местни фирми дариха разсад и инструменти. Училищата изпращаха децата на доброволчески акции в събота.
Градът започна да изглежда различно.
Булевард „Сливница“ вече имаше широка зелена ивица по средата. В „Младост“ засадихме сто и двайсет овощни дървета в двора на бившето основно училище. По „Цар Освободител“ изникнаха саксии с увивни растения на всяка спирка.
Но не всички бяха доволни.
Тодоров от паркингите организира подписка. Събраха седемстотин подписа срещу „зелената лудост“. Наляха пари в местен сайт, който всеки ден публикуваше снимки на кални тротоари и счупени клони след буря. Една от снимките беше на колата на дядо ми — беше паркирал под млада липа, а вятърът беше счупил клон, който беше паднал върху предния капак.
Дядо ми не се ядоса. Извади клона, изтупа листата от стъклото и каза:
— След десет години тази липа ще ми пази колата от слънцето. А колата след десет години няма да е тази.
Той имаше право. Но Тодоров използва снимката.
Напрежението растеше. Кметът не отстъпваше. Аз спях по пет часа на денонощие, обикалях обектите, пиех кафе от автомати и забравях да обядвам. И все пак — не се чувствах уморен. За първи път от петнайсет години работата ми означаваше нещо, което можеше да се види. Да се пипне. Да се помериш с нея.
През третата година температурата в центъра на Варна падна с почти два градуса в най-горещите месеци. Не беше магия. Беше сянка, изпарение от листата и по-малко нагорещен бетон.
Качеството на въздуха също се подобри. Докладът на Регионалната инспекция по околната среда показа двайсет и два процента по-малко фини прахови частици в районите със зелена настилка. Хората започнаха да карат велосипеди по новите маршрути под короните. Бабите от „Чайка“ изнасяха столове на сянка под липите. Децата от „Изгрев“ играеха между дърветата, които сами бяха засадили.
И тогава дойде ударът.
Тодоров внесе искане до прокуратурата. Обвинение: длъжностно присвоение. Твърдеше, че съм сключвал договори с градински фирми без обществена поръчка, че съм купувал разсад от един конкретен доставчик и че една от фирмите била регистрирана на мой братовчед.
Две от трите неща бяха верни.
Договорите наистина минаваха по съкратена процедура — кметът беше подписал заповед за спешност. Разсадът наистина идваше от една гора край Девня, защото само там се намираше местен вид дъб, който да оцелее в градски условия. А братовчед ми — Стоян — наистина имаше фирма. Строителна. Той беше човекът, който обнови двора на едно от училищата преди засаждането.
Нямах как да се оправдая. Особено с братовчеда.
Прокуратурата образува проверка. Мен ме отстраниха. Не от работата — от програмата. Задължиха ме да предам всички документи и да не се доближавам до обектите.
Същата вечер отидох в „Аспарухово“. Младите чинари вече бяха високи колкото мен. Седнах на пейката под един от тях и гледах как листата се движат на вятъра. После извадих телефона и набрах номера на кмета.
Той вдигна бързо.
— Петре, обади се утре. Сега съм в…
— Не мога да съм в програмата повече.
Мълчание.
— Проверката ще отмине, — каза той. — Три месеца, може би пет. Ние…
— Тодоров ще ме унищожи. И ще унищожи всичко.
— Не. Той ще се опита. А ти ще се защитиш.
— Нямам сили.
— Имаш. Само не го знаеш.
Той закачи. Аз — не.
На другия ден се явих да давам показания. Срещу мен седеше следовател на средна възраст, който пиеше айран от малко шишенце. Той ми задаваше въпроси бавно, като преглеждаше папката. До него — една жена с дебел тефтер. Аз отговарях кратко. Да. Не. Да.
После той попита:
— Господин Станчев, вие колко дървета засадихте по програмата?
— Лично аз? Може би хиляда и петстотин.
— А колко засадихте, преди да дойде кметът Димов?
Мълчах. Преброявах. Откакто напуснах университета…
— Нито едно.
Следователят отпи от айрана и ме погледна.
— За петнайсет години в отдел „Озеленяване“ не сте засадили нито едно дърво?
— Не.
— А за три години — хиляда и петстотин?
— Да.
Той отметна страницата.
— Интересна сметка, нали?
Не отговорих. Но в главата ми светна нещо. Този човек не ме разследваше. Той виждаше разликата.
След два месеца проверката беше прекратена. Не беше открито нищо — нито липсващи пари, нито фиктивни наемания. Единственото, което ме свързваше с фирмата на братовчед ми, беше фактът, че той направи ремонта на училищния двор по действащ договор. С решение на Общинския съвет.
Тогава направих нещо, което самият аз не очаквах.
Отидох в офиса на Тодоров. Не се обадих предварително. Влязох в девет сутринта. Секретарката му ме спря с вдигната ръка.
— Имате ли среща?
— Кажете му, че е спешно.
Той ме прие. Широк кабинет, изглед към паркингите му. На стената — снимка на него с бивш министър.
— Станчев. Решихте ли да си търсите работа при мен? — усмихна се той.
— Не съм дошъл за работа. Дошъл съм да ви кажа, че имате един парцел в „Възраждане“. На улица „Христо Ботев“. Две хиляди квадрата. Празен от четири години.
— Знам си парцела.
— Искам да го купите за програмата. Пазарната цена е около сто и осемдесет хиляди лева. Общината ще плати. Ще направим парк. Без да ви съдим за нищо.
Той ме гледа сякаш не можеше да повярва.
— Ти… какво?
— Двата ви паркинга на „Сливница“ са в общински имоти. Наемът ви изтича след два месеца. Ако искате подновяване, ще подкрепите зелените коридори в Общинския съвет. Всички девет гласа на групата ви.
Той стана от стола. Лицето му беше бяло.
— Това е изнудване.
— Не. Това е разговор. Аз вече няма да съм шеф на програмата. Избирам да работя в градините. Без заплата. И като доброволец ще засад още хиляда дървета. А вие ще подкрепите бюджета, защото в противен случай няма да има подновяване на наемите. А и без това паркингите ще са ви последният проблем.
Той понечи да каже нещо, но аз си бях тръгнал.
Две седмици по-късно Общинският съвет гласува бюджета за програмата. Гласуваха го единодушно. Дори групата на Тодоров.
Иван Димов ме извика в кабинета си. Не беше се променил. Само очите му бяха по-уморени.
— Каза ми, че си тръгваш от програмата.
— Казах го.
— А сега ще работиш в градините? Доброволец?
— Да. Така ще докажа на всички, че не съм го правил за пари.
Той стана, мина зад бюрото и ми подаде една лопата. Нова, с дървена дръжка.
— Вземи. Тук е гравирана датата, от която започна всичко.
Погледнах. На дръжката пишеше: „08.02.2023“.
— На този ден ми каза, че не сме Меделин, — продължи той. — А днес Варна има трийсет и един зелени коридора, осемстотин осемдесет хиляди дървета и един човек, който вярваше повече, отколкото самият си мислеше.
Излязох от общината и тръгнах пеша по „Сливница“. Сянката от младите чинари падаше върху асфалта. Беше горещо, но под короните — с пет-шест градуса по-хладно.
Седнах на бордюра и сложих лопатата до себе си. Една жена с количка мина покрай мен, спря и посочи дървото до мен.
— Вие ли ги засадихте?
— Да.
Тя се усмихна.
— Мерси. Сега най-сетне мога да изляза с бебето на разходка и да не му слагам кърпа на главата.
Тръгна си. Аз останах на бордюра и държах лопатата. После я забих в пръстта до пейката. Не я извадих. Оставих я там, сякаш да отбележа мястото.
Знаех, че следващата година ще засадим още. Може би още осемстотин хиляди.
