Барс опря нос в цепа на вратата и не помръдна. От хола идваше смях — гласът на Виолета, весел, какъвто отдавна не беше. Но до смеха му имаше и друг звук. Мъжки глас. И миризма. Точно миризмата не хареса на Барс.
— Пепи — измърка той тихо към коша до печката. — Ела. Подуши.
Котаракът лежеше свит на възглавницата, престорено заспал, но едното му ухо вече следеше кучето.
— Ти къде се бъркаш с твоя нос — процеди Пепи, без да отваря очи. — Ти куче ли си, или какво? Носът ти е за декорация. Дръпни се, остави тук този, който разбира от работата.
— Груб си — обиди се Барс. — А се правиш на приятел.
— Прощавай, братле. Но сега не е моментът за нежности. Дръпни се от процепа и мълчи.
Онази вечер Виолета ги затвори в спалнята. Каза — за да не пречат, докато се опознават с госта. Кучето обикаляше нервно от стена до стена, а котаракът пропълзя чак до прага, опря нос в тясната пролука под вратата и застина.
— Е? — не издържа Барс.
— Млъкни. — Пепи душеше дълго, с паузи, като сомелиер над чаша. — Слушай. От него мирише на страх. И на нещо друго — на улица. Постоянна улица. Разбираш ли?
— Не съвсем.
— Човек, който живее у дома си, не мирише така. Този мирише сякаш нощува където свари. И се страхува. Въпросът е — от какво да се страхува мъж, когото самата домакиня е довела и е почерпила с кафе?
Барс замълча. После тихо изръмжа:
— Не ми харесва това.
— И на мен — каза котаракът и се дръпна от вратата.
Виолета живееше сама в Пловдив, в блок над бивша шивашка работилница, чийто вход още миришеше на прегрят маркуч и препикано стълбище. Дъщеря й Мила се беше омъжила и живееше в Бургас, звънеше всяка неделя и пращаше снимки на внуците. Съпругът й — Кирил — беше починал преди три години. Първите месеци апартаментът беше толкова празен, че тя се плашеше да се прибира вечер, докато вратата не се отвори, а тъмните прозорци не й напомнят колко тихо е вътре.
После се появиха те. Кучето прибра от паркинга на "Кауфланд" — мокро, кльощаво, с прекършена опашка. Котарака й донесе съседското момче в кашон от банани: лельо, вземете го, че тати ще го удави. Така станаха трима.
И сега, когато гостът си тръгна, тя пусна пазачите си от стаята, а те се хвърлиха към нея, сякаш искаха да разкажат нещо. Търкаха се в краката й, скимтяха, гледаха я в очите.
— Ама че сте глупави — засмя се Виолета, галейки и двамата едновременно. — Добър човек е. Учтив. Обеща да намине пак.
Искаше й се да вярва. Толкова силно, че тази вяра забулваше всичко наоколо с топла розова мъгла, през която не се виждаше нищо лошо.
— Лоша ни е работата — каза Барс през нощта. — Трябва да сме нащрек.
— Ще бъдем — отвърна котаракът. — Нашата работа е да я пазим. По това с теб не спорим.
Гостът дойде след няколко дни. Този път Виолета не заключи никого — напротив, искаше момчетата й да се сприятелят с него. Може пък да се получи нещо, мислеше си тя и се усмихваше сама на себе си, докато слагаше покривката с бродерията. Извади празничния сервиз. Изпържи пиле по рецептата на майка си.
Барс заръмжа изпод масата, сърцето му се свиваше от това колко доверчиво господарката му доливаше кафето на този непознат. А Пепи действаше. Този котарак беше стар улична легенда, когото знаеха всички котки в квартала — и уважаваха, и се плашеха от него. Докато Виолета и гостът се смееха и похапваха, той тихо, с меки лапи, обиколи мъжа в кръг. Подуши обувките. Панталона. Ръкава. Козината на гърба му настръхна сама. Ушите му легнаха назад.
Мъжът погледна надолу и се натъкна на твърд, стоманен котешки поглед.
— Тоя защо ме души? — каза гостът, и в гласа му пробяга нещо неравно. — Не му ли харесвам?
— Ама не, какво говорите — засуети се Виолета. — Той е добър, гальовен. Сигурно от вас мирише на котки. Ще се сближите, ще видите.
Мъжът взе парче пиле от чинията и го протегна към котарака. Но Пепи изви гръб на дъга, изсъска и отскочи, сякаш видя нещо страшно.
— Ама какво правиш, я — разсърди се Виолета. Взе котарака на ръце, свирна на кучето и заключи и двамата в спалнята. Те прекараха там до сутринта.
Следващия път котаракът се приготви. Когато Виолета отново ги поведе към стаята, за да ги заключи за нощта, Пепи незабелязано пъхна под вратата приготвена предварително тресчица. Малка, тънка. Стигна, за да не щракне докрай езичето на бравата.
Седяха до пролуката и слушаха. Гласове от хола. Дрънчене на чаши. Смях, който постепенно затихваше. После светлината угасна и Пепи прошепна:
— Не пречи. Слушам.
Барс отстъпи. Знаеше — котаракът чуваше по-остро. Може би точно затова кучето не успя да реагира първо.
Котаракът се хвърли напред и бутна вратата с лапи. Тя се открехна. В стаята беше тъмно, пердетата дръпнати — дори светлината от уличните лампи не проникваше вътре. Виолета лежеше на леглото и спеше толкова дълбоко, сякаш беше изключена. А мъжът стоеше пред отворения гардероб и трупаше в голяма спортна чанта нейните вещи. Кутийката с бижута. Плика с парите, които тя пестеше за внуците. Венчалната халка от нощното шкафче. Светеше си с малко джобно фенерче.
За него в стаята беше тъмно. За котарака — светло като посред бял ден.
Пепи скочи веднъж — стигаше му. Заби нокти в прасеца на мъжа, а онзи изрева, удари го с фенерчето по главата. Котаракът отхвръкна на пода. Но точно тогава пристигна Барс. Кучето — същото, прибрано от паркинга, с прекършената опашка — разтвори челюсти и се впи в китката на мъжа. Стисна толкова силно, че онзи зави от болка и ужас и се хвърли да бяга.
Само че бягство нямаше накъде. Как ще избягаш от тъмен, заключен апартамент на четвъртия етаж? Мяташе се между стаите, прекатурваше столове, събаряше всичко по пътя си, а Барс го гонеше и захапваше където свари. Трясъкът беше такъв, че съседите отдавна бяха звъннали на 112.
Но крадецът не дочака полицията. Спасявайки се от кучешките зъби, той разби прозореца и скочи навън. Четвърти етаж.
Линейката го прибра. Полицаите разбиха вратата и намериха Виолета — спеше, упоена с нещо в кафето. До нея седеше кучето и виеше протяжно над котарака с разцепена глава.
Лекарят от втория екип прегледа Пепи направо на пода. Заши раната на главата, направи инжекция. Котаракът лежеше неподвижно, а Барс се сви до него. Дванайсет часа, докато другарят му дойде в съзнание, кучето не се отдели никъде и облизваше муцуната му.
Когато Пепи най-после отвори очи, първото, което изхриптя, беше:
— Пфу. Каква гадост е езикът ти.
Барс се ухили — както само кучетата умеят — и опря глава до пухкавия си приятел.
Виолета изписаха след един ден. Просто беше преспала лекарството, минала прегледи, лекарят каза, че всичко е наред. У дома тя седна на дивана и взе котарака на ръце — главата му в бинтове, едното ухо още сплескано. Барс се доближи и сложи тежката си глава в скута й.
— Момчетата ми — каза тя тихо. — Вие ме спасихте. Хубавите ми. Оттук нататък винаги ще ви слушам. Излиза, че сте по-умни от мен.
— Естествено, че сме по-умни — обади се Пепи.
Виолета, разбира се, не разбра думите му. Но Барс разбра и го побутна с муцуна в хълбока. Пепи в отговор го цапна с лапа по ухото — и започна се. Гониха се из целия апартамент, прекатурвайки каквото беше оцеляло от онази нощ.
На третия ден дойде разследващият полицай — млад мъж с папка под мишница — и остави на масата фотокопие от документ за самоличност на мъжа, паднал от четвъртия етаж: имал предишни присъди за кражби в Пазарджик и Асеновград, а линейката го беше закарала право в болницата в Пловдив с два счупени крайника и обвинение, което го чакаше, щом излезе от гипса.
Виолета изслуша всичко мълчаливо и на другата сутрин отиде в банката на "Съборна" — смени картата си с нова, различен ПИН, и заведе договор при нотариус, с който упълномощи единствено дъщеря си Мила да борави с депозита, пестен единайсет години. Плика с парите, който крадецът не успя да отнесе, тя лично занесе и внесе — двайсет и две хиляди и петстотин лева, всичките накуп, в брой, на гишето.
А вечерта сложи два нови катинара на прозореца в спалнята и остави на масата снимка на Кирил до вазата със здравец. Барс легна до дивана, Пепи се качи в скута й — и тя за пръв път от три години заспа с угасена лампа, без да се ослушва за стъпки зад вратата.
