В Пловдив, в квартал Кючук Париж, в блока на баба Кера имаше един-единствен нож за всичко. С него режехме хляба, чистехме картофите, разфасовахме пилето за неделната супа. Една дъска, изтъркана до бяло, никакви ръкавици, никакви антисептични кърпички на всеки трийсет секунди. И знаете ли какво — не помня да съм имала разстройство нито веднъж.
Тази неделя обаче ножът не беше на дъската, а в ръката на баба Кера, увиснала над мивката, докато тя гледаше през прозореца към паркинга.
— Дошли са — каза само, без да се обръща.
Долу, до старата „Лада" на дядо, стоеше кола, каквато квартал Кючук Париж не беше виждал — черна, лъскава, с номер от София. От нея слезе чичо Стефан, братът на баба, когото не бяхме виждали от девет години, откакто замина да работи в Германия. До него — жена с руса коса и слънчеви очила, вдигнати на главата въпреки облачния ден.
Майка ми остави тавата с баницата на плота толкова рязко, че праз изсипа на пода.
— Не му е казала, че идва — прошепна тя на леля Радка. — Кера, той ти писа ли изобщо?
Баба остави ножа на дъската. Точно по средата, между разрязания хляб и купчината обелени картофи.
— Писа. Снощи. В десет и половина.
Апартаментът, който преди петнайсет минути миришеше само на пилешка чорба и на топъл хляб, изведнъж се напълни с шум от чужди стъпки по стълбището. Дядо стана от масата толкова бързо, че столът изстърга по паркета, и излезе да отвори, преди звънецът изобщо да успее да иззвъни.
Чичо Стефан прегърна баба на прага дълго, с ръка на тила ѝ, както се прегръща дете. Жената с русата коса се представи като Клаудия и подаде на леля Радка кутия шоколадови бонбони от някакво летище, увита в целофан с чужди букви.
На масата вече бяха седнали дванайсет души — три поколения, събрани около голямата покривка с избродирани цветя. Сега трябваше да се сместят и двама повече, а чиниите бяха точно дванайсет, купени преди трийсет години, от сервиз, който отдавна не се произвеждаше.
— Аз ще ям от паницата за компот — каза баба и посегна към шкафа.
— Мамо, недей — обади се майка ми. — Дай на мен паницата, ти седни при брат си.
Баба не отговори. Извади паницата, сипа си чорба в нея и седна в края на масата, най-далеч от чичо Стефан, вместо до него, където беше мястото ѝ по право.
Обядът тръгна тежко. Чичо Стефан разказваше за фабриката, в която работеше край Щутгарт, за колата, за апартамента с балкон към някакъв канал. Клаудия кимаше на всяка втора дума, макар да не разбираше нищо на български. Дядо мълчеше и чупеше хляб на малки парченца, без да ги яде.
— А ти защо не дойде на погребението на баща ни? — попита изведнъж леля Радка, докато режеше от баницата. Гласът ѝ беше спокоен, но ножът в ръката ѝ спря насред парчето.
Клаудия спря да се усмихва. Чичо Стефан остави лъжицата в чинията — тихо, но всички чуха.
— Радке, не сега.
— А кога? Девет години те няма, Стефане. Девет години мама сама простираше пердета на терасата, сама переше завивки на ръка, защото ти обеща да ѝ пратиш пералня и не я прати.
— Радка — каза баба Кера, но не строго, а сякаш само за да отбележи, че е чула.
— Не, мамо, нека каже. Дойде с кола за петдесет хиляди лева и с шоколадови бонбони от летището, а на теб не ти прати нито едно евро, когато ти трябваше операцията на коляното.
Стефан стана от масата толкова бързо, че покривката се набра под чинията му и една чаша с боза се разля към баницата. Клаудия сложи ръка на неговата, прошепна нещо на немски, но той вече беше тръгнал към балкона.
Баба Кера остана седнала. Взе кърпата, попи разлятата боза, сгъна я на четири и я остави настрана — сложи я на страничната масичка, до пепелника, който никой не използваше от години. После стана, отиде до кухненския плот, взе ножа от дъската и продължи да реже хляба, който беше спрял насред първото парче.
Не каза нищо на никого. Разряза цялата филия на равни резени, подравни ги в чиния и я подаде на майка ми да я обиколи по масата.
Чичо Стефан се върна след пет минути, седна на стола си, но не заговори повече за Щутгарт. Клаудия си взе тихо от баницата и каза на развален български „много вкусно", което накара леля Радка да се усмихне за пръв път от началото на обяда.
Никой не се извини. Никой не си каза „прощавам ти". Просто ядоха.
Следобед, когато Клаудия и чичо Стефан си тръгнаха с обещание да пишат — обещание, на което дори те самите не вярваха съвсем — баба Кера остана в кухнята сама. Изми чиниите, изплакна тенджерата от чорбата, а накрая изми и ножа под чешмата, подсуши го в престилката си и го остави на дъската, изтъркана до бяло — точно там, откъдето го беше вдигнала преди обяда, сякаш нищо не се беше случило и утре пак трябва да реже хляб за закуска.
