Когато дъщеря ми взе ключовете от фиата, каза, че го прави заради моята сигурност. Три дни по-късно ми се обади да ѝ закарам документи от другия край на Пловдив.
Казвам се Даниела Вълчева, на седемдесет и една години съм и живея в Кючука от четиридесет и три години. Книжка взех на двадесет и четири, още по времето, когато изпитът се държеше на москвич с ръчна скоростна кутия. Возех децата до градината на улица "Освобождение", после до гимназията на "Освобождение" — по-нагоре, близо до Тримонциум, а когато мъжът ми работеше по обектите в Германия по два месеца наред, аз пътувах за пазар, за лекарства, за всичко. Фиат панда, сребриста, купена през две хиляди и девета за единадесет хиляди лева — и до днес стои пред блока и мирише на същия ароматизатор с дъх на ванилия отпреди десет години.
Проблемът започна през май, когато возех внуците, Мила и Тошко, от плуване в "Спартак". Паркирах малко накриво, защото слънцето биеше право в огледалата. Дъщеря ми Ирина, когато взимаше децата, погледна колелата — едното на тротоара, другото в тревата — и не каза нищо. Но вечерта ми звънна.
— Мамо, може би сега Стоян ще вози децата. Има гъвкаво работно време.
— Случило ли се е нещо?
— Не, не, просто… движението в града вече не е същото. Знаеш ли какви задръствания станаха на "Освобождение".
Не спорих. Казах само, че разбирам, ако така ще е по-спокойна. Но нещо в мен се стегна, все едно бях глътнала камък, който не искаше да мине по-надолу в гърлото.
Две седмици беше тихо. Съседката от партера, баба Нонка, извеждаше кучето си Барби точно в пет следобед и всеки ден питаше защо вече не взимам внуците от басейна. Нямах какво да отговоря освен свиване на рамене.
А после Ирина ми звънна в сряда, беше пет и петнадесет.
— Мамо, имам проблем. Трябва да взема колет от куриерския офис в Столипиново, затварят в шест, а аз съм затънала на работа. Можеш ли да отидеш?
От моята страна настъпи мълчание, по-дълго от необходимото.
— С колата?
— Ами как иначе, мамо, то е на другия край на града.
— Значи днес движението е различно от преди две седмици?
Ирина се раздразни, каза, че бъркам две различни неща, че едното с другото няма нищо общо. Аз не смятах така. Защото ако беше решила, че съм опасна за децата ѝ в колата, трябваше да реши същото и за пътуването през половин Пловдив по нейна работа. Обясни го сама, макар да не забеляза:
— Друго е като пътуваш сама, друго е като возиш децата.
Тази фраза светна в главата ми като неонова табела над денонощна аптека. Не ставаше дума за сигурност. Ставаше дума за това, че рискът беше приемлив за нея, докато единственият човек в колата бях аз.
Колета не взех. Казах, че ако начинът ми на шофиране е проблем, значи е проблем винаги, не само когато на нея не ѝ е удобно. Затвори без довиждане.
Няколко дни беше студено. Обади се Стоян, зетят, на неделния обяд у тях, когато Ирина отиде в кухнята за тортата.
— Даниела, не го приемай толкова навътре. Ирина през април видя катастрофа на кръговото при Тримонциум, някакъв възрастен господин се заби в стълб. Явно това я разтърси.
Това обясняваше нещо, но не оправдаваше всичко. Казах му Ирина сама да ми го каже, не той на масата с тортата.
Тогава предложих нещо конкретно. Записах се на курс за преквалификация на шофьори в напреднала възраст в учебния център на булевард "Македония" — не защото мислех, че не умея да карам, а защото исках да говорим на база факти, не на база усещания. Помолих Ирина да дойде с мен.
Инструкторът, младо момче, май около трийсетте, направи с мен едночасов практически изпит из града — включване в движението на "Освобождение", успоредно паркиране до Тримонциум, шофиране по здрач. Накрая седна с нас в кабинета и каза направо: реакциите в норма, зрението в норма, техниката добра, само при включване на околовръстното трябва малко по-рано да проверявам страничното огледало, и по-добре да избягвам шофиране по здрач, ако съм уморена. Не намери никаква причина да спра да карам.
Ирина седеше до мен в кабинета, вгледана в листа с резултата, и мълча през целия път до вкъщи. Не поисках веднага да ми върне ключа за возенето на децата. Това трябваше да е нейно решение.
Минаха три седмици. Обади се в петък, защото Тошко имаше тренировка по футбол на стадион "Локомотив", а тя и Стоян бяха затънали — той в командировка в Бургас, тя с авария на работа.
— Мамо, ще можеш ли да го закараш?
— Сигурна ли си?
— Да.
Закарах го. Оттогава понякога пак взимам внуците, макар Ирина никога да не е казала на глас, че е сгрешила. Просто един ден остави у мен резервно детско столче за Тошко, в багажника на пандата, без коментар. Стои там и до днес.
И аз самата промених нещо. Сега избягвам натоварените часове, ако мога да го планирам, и нямам проблем да призная, че след няколко години може би ще дойде време да карам по-малко. Но не искам някой да решава, че това време вече е дошло, гледайки само датата ми на раждане в личната карта.
През октомври имам преглед за подновяване на книжката — след седемдесетте се прави на всеки пет години вместо на петнадесет. Записах се вече при лекар на улица "Гладстон", сама, без ничия помощ. Ще взема със себе си папката с удостоверението от курса за преквалификация — за всеки случай, ако някой пак реши да решава вместо мен само въз основа на годините.
