Пет минути след полунощ. Стоя в тъмната кухня и броя монети на плота. Едно левче, две, петдесет стотинки. В буркана от лютеница, дето го държа на горния рафт над хладилника, има точно три хиляди и петстотин лева. Броил съм ги три пъти тази седмица.
Жена ми спи в спалнята. В хола майка ѝ гледа някакъв турски сериал със звук, пуснат на десет. От три години живее при нас. Откакто Ванчето се роди, тя просто… остана. Уж да помага. Уж за месец-два.
Аз съм Красимир. На трийсет и девет. Работя в сервиза на изхода на Пловдив, от осем сутринта до осем вечерта, понякога и в събота. Ръцете ми миришат на нафта и разредител, дори като ги мия три пъти. Не съм зъл човек. Просто съм уморен.
Всъщност не съм уморен. Вбесен съм.
Преди четири месеца Анелия, жена ми, ми каза, че майка ѝ ще живее при нас „за постоянно“. Произнесе го така, между другото, докато пържеше кюфтета. Като че ли ми съобщаваше, че утре ще вали.
— Мама продаде апартамента в „Тракия“ и ще живее при нас. Толкова е по-добре — ще гледа Ванчето, докато съм на смяна.
Аз даже не попитах къде са парите от апартамента. Защо не попитах ли? Навярно защото бях изкарал единайсет часа в ямата и исках само да ям и да легна. Защото не очаквах, че някой може да направи… това.
Разбрах в четвъртък.
Тъщата, Севдалина, седеше на балкона с чаша ракия и гледаше как си играя с Ванчето на двора. Малкото беше на пет годинки и тичаше със синя кофа. Аз го гонех с маркуча и то пищеше от удоволствие. Вдигам глава към балкона и виждам: тя говори по телефона, ама не я чувам. После слязох да пия вода. Телефонът ѝ беше оставен на масата, екранът светеше — някакъв вайбър. Не прочетох нищо. Само го отместих, защото трябваше да взема падналата под масата детска чаша.
Тогава видях известието от банката. ДСК. Превод. Дванайсет хиляди лева от общата ни сметка към сметка в Гърция.
Дванайсет хиляди. От нашата сметка. Към Гърция.
В петък отидох в банката сам. Общата сметка на мое и на Анелия име показваше сто и шест хиляди лева — парите, които събирахме за ново жилище, за земя на село, дето да ходим събота и неделя, докато детето е малко. Поисках извлечение за последните осем месеца. Служителката ми го разпечата на място, докато чаках прав до гишето.
Седемнайсет превода. Всичките към една и съща сметка в Гърция. Общо деветдесет и три хиляди лева. Апартаментът на Севдалина в „Тракия“ нямаше нищо общо — тя си беше нейни пари, нейно право какво да прави с тях. Тук ставаше дума за нашето. За общото. За парите на Ванчето.
Не казах на Анелия. Прибрах разпечатката в папка и я скрих в сейфа в мазето — купих го от един дърводелец в Калояново, когато почина баща ми и трябваше да прибера документите му. Чаках събота.
Дойде съботата. Севдалина беше пазарувала. Стоеше с две торби от „Кауфланд“ и се усмихваше. Анелия правеше баница. Ванчето рисуваше с пръстови бои върху стария вестник.
— Краси, сериозно — каза Анелия, без да вдига поглед от точилката. — Мама ми разказа. Какво значи „дадох ти покрив“? Тя ни помага от години. Ти поне благодари.
— Благодаря — казах аз. — За деветдесет и трите хиляди.
Точилката спря. Чу се как лютеницата в тенджерата започва да къкри. Севдалина не остави торбите на земята, а ги притисна към гърдите си, като че ли да се предпази.
— Какво искаш да кажеш? — попита Анелия.
— Питай майка си защо от нашата сметка са изтекли седемнайсет превода към Гърция.
Чух как Севдалина преглътна. Това беше. После Анелия остави точилката на плота и погледна майка си — и лицето ѝ се промени. Не беше изненада. Беше страх. Тя знаеше.
През нощта не можах да спя. Анелия спеше, ама дишаше на пресекулки, също като човек, който слуша в тъмното. В хола лампата на Севдалина светеше до три. После чух шкафа в коридора да се отваря. После тихо. После пак.
Сутринта отворих сейфа и извадих папката отново. Числих преводите три пъти. Не заради друго, а защото не вярвах на очите си. Баща ми, мир на праха му, беше казал едно: не се сърди за парите, сине, сърди се за времето. Парите се вадят, времето не се връща. Ама тези пари бяха и време. И тези пари бяха Ванчето. Те бяха възможността то да расте в къща с двор, а не на деветия етаж в панелка, където асансьорът работи през ден.
Изкачих се горе. В хола Севдалина пиеше кафето си от турската чашка с меден филигран. Подарък от сватбата. Пиеше го бавно, като човек, който има време.
— Севдалино — казах тихо. — В понеделник вадя всичко останало от общата сметка. Парите отиват в детската сметка на Ванчето. Тази, дето не може да се пипа, докато не навърши осемнайсет. Ти можеш да ги гледаш. Да ги пресмяташ. Ама да ги пипнеш — не.
Тя остави чашката. Сложи я точно в средата на чинийката. Това беше жест, който не бях виждал досега.
— Ти си луд — каза тя.
— Имам разпечатки. Седемнайсет превода. Деветдесет и три хиляди. Гърция. Димотика, нали? Или Солун? Апартаментът ти в „Тракия“ си е твой и не ме интересува къде са отишли онези пари. Но тези деветдесет и три хиляди са от нашата сметка. И първо ще кажеш на Анелия. Пред мен. Днес.
Тя не попита. Не се опита да се оправдае. Каза само:
— Тя е моя дъщеря.
— А Ванчето е моя син — казах. — И никой няма да изнесе детството му в Гърция.
Следобед Анелия се върна от работа. Аз стоях на вратата с папката. Казах ѝ всичко. Седнали бяхме на кухненската маса. Между нас Ванчето реди кубчета — червено, синьо, жълто. По реда на светофара, както го бях учил.
Анелия гледаше кубчетата. Дълго. После каза:
— Мама каза, че ще си купи къща в Димотика. За да е близо до леля Райна. Аз знаех. От август. Не исках да ти кажа, защото… защото ти щеше да я спреш.
Погледнах я. Не можех да позная жената срещу мен. Тя знаеше. От август. Беше оставила майка си да източва общата ни сметка, докато аз спя в сервиза.
— Анелия — казах, — в понеделник остатъкът се заключва в детската сметка. Ти или си съгласна, или си свободна да живееш с майка си в Димотика. Аз не мога да те държа.
Тя не плака. Не вика. Само попита:
— А Ванчето?
— Ванчето си е при мен. Докато не стане на осемнайсет и не избере само.
Тази вечер в хола Севдалина каза на Анелия тихо, но достатъчно силно, за да чуя:
— Той е изрод. Мъж на годината. Всичките така.
Аз не казах нищо. Отидох при Ванчето. То беше заспало с ръка върху картонената кутия от сокче. Изключих нощната лампа. То промърмори нещо насън — някаква дума, която не разбрах. Може би „тати“.
В понеделник отидох в банката в Пловдив, клон до гарата. Служителката порови дълго в системата. Изписа ми някаква декларация. Остатъкът по сметката беше деветдесет и три хиляди лева. Заедно с лихвата — деветдесет и шест хиляди и четиристотин лева.
— Заключвате ги до осемнайсетия рожден ден на детето — каза тя, без да ме гледа. — Достъп само с решение на съда.
— Точно така — казах.
Излязох от банката. Срещу мен на спирката стоеше Севдалина. Не беше случайно. Явно ме беше проследила. Пристъпи към мен, устата ѝ беше стисната.
— Няма да се измъкнеш — каза тя.
— Сега отивам при адвокат — казах. — Ще подам и за развод. Твоята дъщеря ще получи онова, което ѝ се полага по закон. Ти — нищо.
Тя замълча. Само ме изгледа. После тръгна към подлеза. Гледах я как върви — приведена, с една торба. Не беше торба от „Кауфланд“. Беше стара, на точки, с дръжка, увита с лейкопласт.
Върнах се у дома. Анелия беше извадила куфарите. Не каза нищо. Взе Ванчето, притискаше го към себе си, докато чакахме таксито. Аз стоях на вратата на кухнята и гледах. По закон, докато трае делото за развод, детето оставаше временно с майка си — адвокатът ми го обясни още в понеделник следобед. Но парите бяха заключени. Тя не можеше да ги пипне. Майка ѝ не можеше. Никой.
Когато таксито тръгна, влязох в кухнята. На масата беше останала детската рисунка — три светофара, червен, син, жълт. До нея, с молив, беше нарисувано нещо като човече с голяма усмивка и до него друго, по-малко, с протегната ръка.
Седнах на масата. Бурканът от лютеница беше още на плота. В него имаше три хиляди и петстотин лева. Не бяха за никъде. Бяха за новата брава на вратата. Защото ключовете на Севдалина още бяха в нея.
На другата сутрин сложих бравата. Три хиляди и петстотин лева без стотинките. Ключарят беше човек от махалата, мълчалив, с черен голф. Докато работи, гледах как старата брава пада в кашона. С нея паднаха и всички чужди ключове.
После отидох на работа. В сервиза, върху шкафчето ми, имаше ново съобщение от Анелия. Гласова бележка. Изслушах я на обяд, седнал в колата с изгасен двигател. Тя плачеше. Казваше, че се е върнала при майка си в старото жилище в „Тракия“, дето още не беше окончателно освободено, дето миришеше на готвено олио и куче. Казваше, че съм бил прав.
Не изтрих бележката веднага. Оставих я. Не защото не ѝ вярвах. Вярвах ѝ. Но бях прекарал единайсет години да вярвам на всички в тази къща. Единайсет години обичах Анелия. Единайсет години строях нещо, което тя беше оставила майка си да разгражда парче по парче, докато аз бях на смяна.
Вечерта се прибрах в празната къща. Новата брава изщрака. В хола лампата светеше, не я бях гасил. На масата още беше рисунката с двете човечета.
Седнах на пода до нея. Не заплаках. Запалих старата печка в кухнята, макар че беше края на май. Хвърлих вътре само разпечатките — копията на седемнайсетте превода, дето вече не ми трябваха, защото оригиналите си стояха в банката, а решението за заключената сметка — в чантата ми. Гледах как огънят изяжда хартията, докато от нея остана само сива пепел.
В понеделник съдът постанови привременни мерки — детето остава при мен, а Анелия има право на свиждания през уикенда, докато делото за развод приключи. Аз не гледах часовника. Гледах детето. Ванчето седеше в скута ми и редеше кубчета. Червено. Синьо. Жълто.
— Тати — каза то, без да ме гледа, — утре ще дойдеш ли?
— Ще дойда — казах. — Утре и всеки ден.
То кимна с глава. После отново сложи червеното кубче на върха. Като светофар.
