Работя като куриер в Русе от шест години и половина. Доставям всичко — от китайски пратки до документи от общината. Карам стар син „Фолксваген Голф“, който на всеки две седмици ме предава по някакъв начин. Във вторник, около осем и половина вечерта, получих поръчка от квартал „Възраждане“ — да взема пакет документи от жена на име Елена и да го закарам до нотариус на „Александровска“. Обикновено не работя толкова късно, но бонусите покриваха ремонта на скоростната кутия, който висеше над главата ми като присъда.
Елена живееше на четвъртия етаж в тухлен блок с тесни коридори и миризма на стар паркет. Асансьорът не работеше — някой беше залепил лист с ръкописно „Повреда“ с тиксо, което вече се беше отлепило от единия ъгъл. Изкачих се пеша, поздравих и тя ме покани вътре да изчакам, докато дооправи плика.
Апартаментът беше чист, но въздухът тежеше. Знаете онова усещане в дом, където току-що е спрял сериозен разговор — никой не говори, но напрежението стои по ъглите като въглероден диоксид. Елена отиде в кухнята да търси ножица. Аз останах в хола.
На масата до прозореца стоеше телефон с отворено банково приложение. Екранът светеше. Не съм любопитен по принцип, но цифрите бяха толкова едри, че ги видях, без да искам: превод отпреди три дни на стойност четири хиляди и осемстотин лева към човек на име Николай Димов. Сумата се беше изпарила от общата им сметка.
Елена се върна, пъхна документите в плик и ми го подаде. Не каза нищо за превода. Аз също. Курйерът не задава въпроси.
Тръгнах към вратата, когато входната врата се отключи и влезе мъжът ѝ. Беше висок, с леко прегърбени рамене, по риза и тъмни дънки. В ръката си държеше найлонова торбичка с логото на верига за хранителни стоки.
— Още ли имаш срещи? — попита той, без да ме погледне.
Елена не отговори. Само посочи към масата в хола, където листът с банковата справка беше оставен на видно място, до сгънатите очила. Мъжът проследи жеста ѝ. Лицето му се промени бавно — както водата започва да мръзва от краищата навътре. В торбичката нещо изшумя, когато стисна дръжката.
— Мога ли да поговоря с теб? — попита той.
Не чаках да чуя отговора. Излязох.
На стълбищната площадка светеше само една гола крушка. Бръмчеше характерно за стара ел. инсталация. Чух как зад вратата гласовете се повишиха, но думите оставаха неясни. Единственото, което долових ясно, беше „майка ти“ и „сметката“ и още нещо за „празната чиния“. Слязох долу, седнах в колата и проверих адреса на нотариуса. Двигателят не палеше веднага.
Докато чаках, от входа излезе Елена. Носеше същия плик, но вече без външния кашон. Вървеше бързо. Спря се до моя прозорец и ми подаде плика през отвореното стъкло.
— Закарайте го на „Александровска“ 42. Вътре е всичко.
— Добре — казах. Палех колата, когато тя добави:
— И един въпрос. Вие отдавна ли работите като куриер?
— Шест години.
— Доставяли ли сте документи за развод?
Въпросът ѝ не беше случаен. Погледът ѝ беше спокоен, но пръстите ѝ стискаха ръба на прозореца на колата с такава сила, сякаш искаше да остави отпечатъци.
— Доставям — отговорих. — Не знам какво има вътре.
Тя кимна. Не помня дали каза „довиждане“. Влезе обратно във входа.
На следващия ден получих втора поръчка от същия адрес. Този път жена на около шестдесет и пет години — майката на мъжа, разбрах после — беше отворила вратата. Носеше домашен пеньоар на сини цветя и миришеше на олио и нещо сладко. Каза ми да изчакам в антрето, докато донесе парите за наложен платеж.
От кухнята се носеше миризма на печено пиле с картофи. На масата до вратата имаше отворен тефтер с тесни колони и числа, написани с едър почерк. Сметката беше прецизна, до стотинка. В графата „Общи разходи за семейството“ срещу името на Елена стоеше нула.
Жената се върна, потроши банкноти от портмонето си. Докато броеше, каза нещо, което ми се запечата:
— Синът ми най-после разбра, че не трябва да храни чужди хора. Аз на моята възраст няма да давам от моята кухня на жена, която довечера може да си тръгне.
Каза го така, сякаш говореше за времето извън. После ми подаде парите и затвори вратата.
Тръгнах към центъра. Пуснах радиото, но то пращеше. Мислех за Елена и за онзи телефонен екран с четири хиляди и осемстотин лева. Мислех си за това, че човек може да живее с някого девет години и да разбере, че е „чужда“ едва когато свекървата сложи празна чиния на масата.
След около седмица получих поръчка от нотариуса на „Александровска“. Трябваше да закарам документи до адреса на Елена. Беше привечер. Този път асансьорът работеше. Изкачих се, позвъних. Отвори Елена, но докато подписваше приемането, чух отвътре мъжки глас. Беше мъжът ѝ, но някак смален, по-тих.
— Това е за разпродажбата ли? — попита той, докато вървях към асансьора. Въпросът висеше в коридора.
Не чух отговора на Елена. Чух само как тя затвори вратата внимателно — не с трясък, а с онова бавно, решително движение, с което човек слага край на нещо, без да го каже на глас.
Когато слязох на партера, от входа излезе момчето им — син. Беше около девет годишен, с раница на едното рамо. Попита ме дали съм донесъл нещо за тях. Казах, че съм донесъл документи.
— За мама ли? — попита той.
— За мама.
— Тя каза, че вече няма да ходим у баба на гости — каза детето. — Защото баба не иска да яде с мама на една маса.
Не знаех какво да отговоря. Децата казват истината, без да я разбират. Изчаках го, докато излезе от входа, и тогава запалих колата. Двигателят този път палеше от първия път.
Две седмици по-късно ми се наложи да мина отново през „Възраждане“ с пратка за съседен блок. Беше сутрин. На пейката пред входа седяха две възрастни жени. Говореха високо, както говорят хора, които не се притесняват да ги чуят. Едната каза:
— Димови се развеждат. Тя е подала молбата. А той е изтеглил парите от общата сметка — четири хиляди и осемстотин лева.
Другата поклати глава.
— И майка му го подучва. Тя винаги е казвала, че снахата не е от „тяхната черга“.
— Ама той е докарал работата дотам — каза първата. — Свалил е половината пари и ги е дал на майка си. А сега ще трябва да ги върне по съдебен ред.
Не останах да слушам повече. Качих се в колата и проверих адреса за доставката. Беше на съседната улица.
Точно тогава видях Елена. Излизаше от жълтата сграда на съда с тежка папка под мишница. Носеше тъмносиньо сако и бяла блуза. Вървеше с бърза, отсечена крачка. Не погледна към мен. Качи се в такси, което беше спряло пред нея, и потегли.
Папката беше дебела, с твърди корици. Кожата имаше онзи лъскав отблясък на нова вещ, купена специално за случая. Не знам защо го запомних — може би защото всичко останало в тази история беше старо и отдавна протъркано.
Миналия петък пак ми се падна поръчка от нотариуса до адреса на Елена. Беше около обяд. Слънцето напичаше асфалта и отворените ми прозорци не помагаха. Паркирах пред блока и точно тогава от входа излезе свекървата. Тя ме позна, спря се и ме погледна с присвити очи.
— Пак ли доставяте на нея? — попита, без да поздрави.
— Доставям пакет, да.
— Знаете ли какво има вътре?
— Не.
Тя пристъпи от крак на крак. Държеше в ръка плик с жълти касови бонове — ходеше да плаща битови сметки. Забелязах как пръстите ѝ трепереха леко. Не беше топлината.
— Тя настройва сина ми — каза свекървата. — Винаги съм знаела, че ще ни донесе само проблеми. Аз я храних вкъщи, дори когато тя не заслужаваше.
Не отговорих. Пуснах плика в кутията за доставки и се качих в колата. Когато потеглях, видях в огледалото как свекървата продължи към блока, без да се обърне.
Вечерта, докато преглеждах разписките за деня, си дадох сметка, че никога не съм виждал Елена да губи контрол. Дори в онзи момент, когато нещо трябваше да се е скъсало в нея, тя просто беше излязла от апартамента с плик в ръка. Куриерите виждаме хората в малките им моменти. Понякога това е достатъчно.
Днес ми се наложи да мина покрай съда отново. Отсреща има малко кафене с две пластмасови маси пред входа. Седнах да изпия едно еспресо, понеже следващата поръчка беше отменена. Тогава ги видях — Елена и мъжа ѝ. Тя носеше същата тъмносиня сако. Той беше по лятна риза, смачкана на гърба, сякаш беше спал с нея. Стояха на тротоара пред входа на съда. Тя държеше лист в ръка — официален, с печат. Той сочеше нещо към нея, но виковете му се губеха в шума от булеварда.
Елена сгъна листа наполовина, после на четири. Пъхна го в чантата си. Обърна се и мина на отсрещния тротоар, без да бърза. Той направи две крачки след нея, после спря.
Тя стигна до спирката, където чакаше автобус. Пусна си слушалки. Когато автобусът дойде и тя се качи, от прозореца се виждаше само изправеният ѝ гръб и тъмносиньото сако. Не погледна назад.
А мъжът остана да стои пред съда, с отпуснати ръце и празен поглед. После извади телефона си. Набра номер. Видях как устните му се движат беззвучно: „Мамо, свърши се. Съдът реши в нейна полза — всичко, което преведе, трябва да се върне. И апартаментът също.“
Запалих двигателя. Улицата беше празна. Влязох в колата и потеглих в обратната посока, към следващата доставка. Но през целия ден ми стоеше пред очите как тя сгъна този лист на четири и го прибра в чантата си, без дори да го погледне втори път.
