— Йорданке, я ела бегом! Твоят Барон виси на стълба до трафопоста!
Йорданка Стойчева тъкмо метеше пред портата и хвърли метлата до вишната.
— Какъв стълб бе, Пенке? Ти сериозно ли?
— Котката ти, казвам ти. На онзи метален стълб при трафопоста, дето върви към пазара.
Йорданка беше пуснала Барон да се разходи още в шест сутринта, преди да тръгне за смяната си в шивашкия цех. Оттогава не го беше виждала. А навън, в средата на януари, беше минус три и вятърът духаше откъм Стара планина. Барон беше единственото същество, което я посрещаше вечер на прага — откакто синът ѝ замина да работи в Германия, а мъжът ѝ почина преди три години, котаракът беше цялата ѝ къщна компания.
„Избягал е значи. Аз ще му дам едно бягане, като го хвана.“
— Ти какво стоиш? Ела да го спасяваме, не се знае откога виси там.
Йорданка закопча якето си, нахлупи ушанката и тръгна след съседката, без още да е разбрала докрай какво се е случило.
Оттогава как е тръгнал Барон да се катери по стълбове? И защо виси, вместо да седи на някой перваз, както обикновено? За миг ѝ мина мисъл, че Пенка нарочно я плаши — тя си беше такава, обичаше да пораздрънка нещо, само и само да има с какво да мине сутринта. Но щом стигнаха до стълба, Йорданка видя всичко със собствените си очи.
Барон наистина висеше — заклещен с гръдния кош в метална кука на трафопоста, някъде на четири метра височина. Отдолу не се различаваше как точно се е забъркал.
— Барон, я слизай веднага! Какво правиш там?
Пенка поклати глава неодобрително.
— Йорданке, чуваш ли се какво говориш? Не виждаш ли, че е заклещен, не може сам да слезе.
Сякаш в потвърждение котаракът замяука жално, проточено. Йорданка сплете пръсти пред устата си и не свали очи от него нито за миг.
— Добре де, ама сега какво правим?
Точно тогава иззад ъгъла на пекарната се зададе Митко Гергов, съседът от долната къща. Йорданка го спря и го помоли да качи котката.
Митко изгледа стълба, помисли минута-две и рече:
— Аз да лазя по трафопост? Токът като те удари, здраве му кажи.
— Трябва да звъннем в електроразпределението — предложи Пенка, без да откъсва очи от животното.
— Ами телефонът ми е вкъщи — разпери ръце Йорданка. — Барон, слизай, казах! Няма да те карам, обещавам. Ела при мама, миличко.
Котаракът се опита да се извърти, но краката му увиснаха безпомощно — четирите лапи не му служеха за нищо. Замяука пак, толкова жално, че на човек го присвиваше нещо отвътре.
Пенка извади телефона от джоба на престилката и звънна на дежурния в „Електроразпределение“, номерът беше записан от преди.
— Ало, тук имаме котка, заклещена на стълб.
— И какво от това?
— Как какво! — възмути се Пенка. — Ще замръзне животното, студено е.
— Обадете се на пожарната, ние с такива случаи не се занимаваме — прозя се гласът и затвори.
— Е? — попита Йорданка.
— Няма да дойдат. Казаха да звъннем на пожарната.
Но и в РСПБН отказаха да приемат сигнала. „Ние спасяваме хора, не животни“, отвърна дежурният. Пенка вече беше готова сама да се качи на стълба, само и само да свали клетото животно, но като погледна нагоре, въздъхна тежко: „Не, няма как.“
— И сега какво? — не спираше Йорданка, а гласът ѝ вече трепереше. — Може пък сам да слезе, като му стане студено?
— Като му стане студено, ще умре! — сряза я Пенка и запрелиства телефонния указател.
— Ами тогава какво, да стоим тук?
— Ето, намерих! — грейна Пенка. — Гледах веднъж по телевизията някаква служба за спасяване на животни и запазих номера, за всеки случай.
— Ама това сигурно е чак в Габрово…
— Може и от Габрово да дойдат, нали не сме чак толкова далеч. Севлиево не е накрай света.
След няколко дълги позвънявания се обади приятен мъжки глас:
— Служба за спасяване на животни „Мяу-SOS“, слушам ви.
— Имаме котка, увиснала на електрически стълб, не може сама да слезе. Ще дойдете ли? Ние сме в Севлиево, до Кооперативния пазар.
— В момента работя сам, но щом не е далеч, ще дойда. До трийсет километра излизането струва осемдесет лева.
Пенка се съгласи, обясни пътя и погледна съседката си зарадвана:
— Ще дойде спасител!
— Слава Богу — отвърна Йорданка и отново се зае да вика котарака с надежда, че той все пак ще слезе от „небето“.
След около четиридесет минути пред тях спря стар бял „Ланд Роувър“ и от него слезе младеж.
— Добър ден. Казвам се Радо. Къде е котката?
— Добър ден — поздрави Пенка и посочи нагоре.
— Майчице — изуми се момъкът. — Как е успял да се заплете така?
— Вие приказки ли сте дошли да си правите, или работа да вършите? — сопна се Йорданка, на която вече ѝ бе омръзнало да мръзне на студа.
Радо не отвърна нищо. Огледа стълба още веднъж и започна да вади екипировката от багажника. Качи се горе, нахлузи дебели ръкавици и се опита да освободи котарака от капана.
— Не бой се, сега ще те измъкна — рече той на черния котарак и го погали по главата.
Котаракът сякаш повярва. Но каквото и да опитваше момчето, нищо не се получаваше. Клетото животно се беше заклещило здраво.
— Е, докога ще се въртите там? — извика Йорданка. — Не може ли по-бързо?
Пенка не спираше да я одумва: „Защо викаш толкова? Не виждаш ли, човекът работи!“
— То тук, разбирате ли, каква е работата — извика Радо отгоре, без да прекъсва усилията си. — Гърдите на животното са влезли в извивката на куката, а един изолатор пречи да я издърпам.
На Радо не му беше за пръв път да спасява животни, но с такъв случай се сблъскваше за пръв път. Черният котарак мяучеше жално, момчето се мъчеше напразно, времето минаваше — цели трийсет минути. Когато и трите вече бяха изгубили всяка надежда, изведнъж всичко се получи.
Барон се озова в ръцете на Радо, без изобщо да се съпротивлява. Разбираемо — изтощен беше клетото същество. Радо го прибра в специална транспортна чанта и започна да слиза.
— Всичко е наред, не се тревожете! Спасих ви котарака. Само че повече не го пускайте самичък навън, опасно е.
Момчето извади котката от чантата, притисна я до себе си и започна да я гали, за да я успокои.
— Защо е така вял и не мърда с лапите? — намръщи се Йорданка. — Да не сте му наранили нещо там горе?
— Не се притеснявайте — усмихна се Радо. — От стреса е. И е изморен, разбира се. Сигурно се е борил дълго да се измъкне. Но за всеки случай бих го завел на ветеринар.
— Много благодарим! — усмихна се Пенка.
— Няма за какво. И, както се уговорихме, дължите ми осемдесет лева — каза Радо, подавайки котарака на стопанката му.
— Какво? Какви осемдесет лева?
— Йорданке, ти как можеш? — очите на Пенка се разшириха, а лицето ѝ пламна от срам, тя явно не очакваше подобно държание от съседката си. — Човекът рискува живота си, спаси животното ти.
Йорданка сграбчи Барон и го притисна до гърдите си, зарови пръсти в козината му, сякаш проверяваше дали наистина е цял.
— Аз никъде не съм звъняла и с никого не съм се уговаряла. Тц, я гледай ти — осемдесет лева за едно идване! Няма ли капчица съвест у вас, младежо.
И тръгна към къщата си, без да се обръща. Радо и Пенка останаха загледани след нея.
— Е, случва се и такова нещо — усмихна се момчето и започна да прибира екипировката в багажника. — Важното е, че котаракът е жив.
— Вие ме извинете, за Бога, че се получи така — заизвинява се Пенка. — Просто не мога да проумея как може човек да не отблагодари някого, който му е спасил любимеца. Знаете ли какво — елате да ви почерпя с чай. Сигурно сте премръзнал.
Радо не отказа поканата, защото наистина беше премръзнал. Докато пиеха чай на дървената маса в кухнята, до тенджерата с изстинала боза, Пенка отново се извини за скъперничеството на съседката си:
— Не знам какво ѝ стана на тази жена. Вие буквално издърпахте котката от оня свят, тя вече с два крака беше там.
— Различни хора се срещат. На мен ми харесва да помагам на животните, с удоволствие бих го правил и без пари, ама то не става безплатно — трябва бензин, екипировка…
— Ясно, ясно… Знаете ли какво… — Пенка стана от масата, отиде до бюфета, отвори чекмеджето и извади оттам банкнота от петдесет лева. — Вземете, моля ви. Не са осемдесетте, но поне половината ще ви покрия аз.
— Не, не е нужно.
— Вземете, казвам.
Макар и с усилие, жената успя да напъха честно спечелените пари в ръката му.
— Благодаря ви — отвърна смутено Радо.
— Няма защо. И чакайте да ви дам малко пататник за из път. Просто, знаете ли, толкова ми олеква на душата, като видя, че по тая грешна земя все още има ЧОВЕЦИ. Грях е да не благодариш на такива хора за онова, което правят.
Пенка изпрати с поглед стария бял „Ланд Роувър“, докато той се стопяваше по пътя към Габрово, прекръсти се два пъти и прошепна: „Господ да те пази, Радко“ — и тръгна доволна към дома си.
На другата сутрин, преди да отвори цеха, мина покрай оградата на Йорданка. Барон седеше на перваза на прозореца, увит с одеяло, а до паницата му имаше нова табелка от ветеринарната клиника — преглед, инжекция, петнайсет лева разход. Отвътре се чуваше как Йорданка мърмори на мъжа си по телефона, че „едно животно повече главоболия създава, отколкото ползи носи, ама какво да го правиш, то е единствената жива душа в тая къща“. Пенка спря за миг пред портата, чу мъркането на Барон през открехнатия прозорец и продължи по пътя си към цеха.
