Вторник, двадесет и второ ноември
Винаги съм смятал, че Ани знае в какво се забърква. Не съм я лъгал. Още на втората ни среща, в онова заведение до гарата в Пловдив, ѝ казах направо: децата са три, майка им замина за Испания преди шест години и оттогава не се е обадила. Ани кимна, отпи от кафето и каза, че това не я плаши. Че даже ѝ харесвало — вече нямало да е сама.
Сега, две години по-късно, тя седи на кухненската маса и реди сметките. Токът идва след четири дни, а в портфейла имам двеста и четиридесет лева. Знам, че и тя ги брои наум, докато подрежда касовите бележки по купчинки. От съседния апартамент се чува телевизорът на баба Гинка — някакво предаване за готвене, мирише на пържен лук.
— Краси, токът е сто и шестнайсет, — казва Ани, без да вдига поглед. — Водата — четиридесет и две. Остават осемдесет и две за храна. До петнайсети.
Мълча. Какво да кажа? Работя в склад за мебели, нощем разтоварвам камиони. Децата растат — Марти вече носи номер четиридесет и втори обувки, а такива на промоция няма. Вики има нужда от очила, казаха от училище, защото присвива очи на дъската. А Боби, малкият, всяка вечер пита кога ще си купим кола, като татко на съученика му.
Ани стана, наля вода в чайника, но не го включи. Само го остави на плота.
— Утре е заплата, — казах.
Тя не отговори веднага, но стисна дръжката на чайника толкова силно, че пръстите ѝ побеляха.
Тогава започна.
— Краси, говорих с майка ми. — Гласът ѝ беше равен, като че четеше новини. — Тя каза, че ако нещата не се променят, трябва да се прибера при нея. В Димитровград.
— Какво значи да се променят? — попитах, макар че знаех.
— Значи да спрем да плащаме за чужди деца с пари, които нямаме.
Каза го точно така. „Чужди деца.“ Две думи, които не бях чувал от нея досега. Тя ги произнесе спокойно, и после си наля студена вода, все едно нищо не е станало.
Исках да кажа, че те не са чужди. Че сутрин, като тръгвам в шест и половина, Марти вече е станал и си е направил сам сандвич, защото знае, че съм счупен от нощната смяна. Че Вики пише домашните на Боби и никога не се оплаква, че няма телефон като другите. Но вместо това казах:
— Ани, нали знаеше.
— Не знаех, че ще е така всяка година. — Тя остави чашата на масата с трясък. — Не знаех, че няма да видим море от три години. Че няма да има сватба, нищо. Че ще гледам твоите деца, а моите — никога.
Моите деца. Значи не са били и нейни. Нито за миг.
Два дена по-късно се прибрах от работа в девет вечерта. В апартамента беше тъмно. Включих лампата в коридора и видях куфара. Старият, зелен, който Ани беше донесла, когато се нанесе. До него — торба с козметика и палто, преметнато на закачалката.
Децата спяха. Марти беше оставил на хладилника бележка: „Татко, утре имам контролно по математика. Ще ме събудиш ли в шест?“
Прерових портфейла си. Сто и четиридесет лева — сто бях дал за аванс на шефа още сутринта, останалото се беше стопило за хляб и мляко през деня. На тезгяха до печката стоеше бурканът с пари, в който Ани държеше спестяванията си за черни дни. Беше празен. Само на дъното лежеше монета от двадесет стотинки, забравена.
Не звъннах на Ани. Легнах на дивана, без да се събличам, и гледах как фаровете на колите се плъзгат по тавана.
На сутринта отидох при шефа си. Той е едър мъж от Бургас, винаги мирише на кафе и цигари. Поисках аванс. Не ме попита защо. Просто отвори касата, преброи сто лева и ми ги пъхна в ръката.
— До понеделник, — каза.
Кимнах. В склада миришеше на дърво и лепило, и за миг ми се стори, че никога няма да изляза от тази миризма.
Още същия ден позвъних на сестра си в Хасково. Не сме говорили от месеци. Тя вдигна на третото позвъняване, а на заден план пищеше бебе.
— Кака, — казах, — трябва да вземеш децата за две седмици.
Тя помълча. Чух как затваря врата.
— Краси, какво става?
— После ще ти разкажа. Можеш ли или не?
— Добре. Довечера ги докарай.
Не попита повече. Затова съм ѝ благодарен и до днес.
Вечерта събрах децата в хола. Боби започна да подскача на дивана, мислейки, че отиваме на гости. Марти стоеше до вратата с раница, гледаше ме изпитателно. Вики попита за Ани.
— Леля Ани си замина, — казах. — Отивате при леля Гери за малко. Аз ще дойда.
— Тоя път ли? — попита Марти. Имаше твърде остър поглед за единайсетгодишен.
— Ще дойда.
Взех куфара на Ани, зеления, и го оставих до входната врата. Вътре уж нямаше нищо ценно, но го отворих — просто така. На дъното, под навити пуловери, намерих малък пакет от пощата, адресиран до нея. Познах почерка на майка ѝ. Разкъсах плика. Вътре имаше вносна бележка за превод от пет хиляди лева, направен преди три дена, от сметка на нейна леля от Канада.
Пет хиляди. Докато аз броях стотинки.
Не казах нищо. Прибрах листа в джоба си.
Слязох до кафе-аперитива на ъгъла и изпих една ракия на крак. Сервитьорът барабанеше с пръсти по тезгяха и ме гледаше така, сякаш виждаше, че нещо в мен е спряло.
После се качих, взех децата и ги качих на автобуса за Хасково.
Тя се обади в събота сутрин. Гласът ѝ беше спокоен, като на човек, изчистил нещо от съвестта си.
— Краси, искам да поговорим. Може ли да се видим пред сградата?
Слязох. Тя стоеше на тротоара с червеното шалче, което ѝ бях купил от пазара в Капана. Държеше в ръка лист. Договор за наем на малък апартамент в Пловдив — видях адреса, защото го стискаше с две ръце.
— Ани, — казах, — спри.
Тя ме погледна. Очите ѝ бяха сухи, но зачервени, като че ли не беше спала.
— Искам да ме разбереш, — каза. — Не мога. Просто не мога.
— Виж, — каза тя, когато не отговорих, — децата ти са три. Аз съм една. Всеки месец е война. Аз не съм войник.
Не отговорих. Извадих от джоба си вносната бележка — пет хиляди лева от Канада — и я пъхнах в джоба на шалчето ѝ.
— Това е твоето, — казах. — Аз не съм взел нищо.
Тя разгърна листа. Прегледа го. После вдигна поглед, и за пръв път видях там нещо, което приличаше на страх. Не на съжаление. На страх.
— Краси, не съм ги взела, за да те оставя без нищо. Това е, за да започна наново.
— Добре, — казах.
Застанах с ръце в джобовете, докато тя се качи на автобуса. Не се обърна. Само видях как червеното ѝ шалче се губи зад стъклата.
Качих се обратно. Заключих. Пуснах вода, измих чашите от сутринта, една по една. След това отидох до банката и закрих общата сметка, която бяхме открили преди осемнайсет месеца. Оставих вътре седемдесет и три лева — колкото беше останало.
После се прибрах и седнах на масата. Светлината от прозореца падаше върху голия плот. На хладилника още стоеше бележката на Марти. „Татко, утре имам контролно по математика.“ Беше от преди четири дни.
Запалих котлона. Сложих тенджера с вода. Извадих от шкафа макароните, които бях купил в петък, и ги пуснах вътре. Един пакет. Половин килограм. Когато се свариха, ги отцедих, сложих малко масло и изядох всичко сам, на тъмно. Без сол.
После взех телефона и набрах номера на Марти.
— Татко? — чу се сънен глас.
— Спи. Утре ти идвам. Ще напишем контролното заедно.
Не отговори. Чух само как млясна с устни. Малък, буден, после пак заспа.
Оставих телефона на масата и извадих тефтера. Написах на чист лист: „Марти — очила. Вики — очила. Боби — обувки.“ И под тях — едно число. Седемстотин и двайсет лева. Заплатата, която щях да получа утре. Оградих я с кръгче. Колкото и да е смешно, точно от това ми стана спокойно.
Днес, във вторник, двадесет и второ ноември, се върнах от работа рано. Слънцето залязваше над Джумая джамия. Влязох в кварталната бакалия и купих три шоколада. Един млечен за Боби, един с цели лешници за Вики и един черен за Марти. Той обичаше да повтаря, че само той от всички ни е пораснал достатъчно за черен шоколад.
Продавачката ми върна рестото и ме погледна някак меко. Сякаш знаеше, че тези три шоколада са първите, които купувам от две години.
Прибрах се, сложих ги на кухненската маса и поседнах на стола, който винаги беше неин. Дървото под мен изскърца. В този звук имаше повече, отколкото във всичко, което Ани беше казала през онези два дни.
После станах, налях вода в чайника и го включих.
Утре идваха децата.
