Никога няма да забравя миризмата на евкалипт в залата. Бяха пръснали осем литра дезинфектант, защото ректорът се паникьоса, че ще дойдат журналисти и ще снимат мръсните столове от шейсет и трета година. Седях на третия ред, стисках букет от бели кали в ръце и гледах как мъжът ми получава дипломата си.
Димитър изглеждаше така, сякаш целият свят му принадлежи. Бяла престилка, вдигната брадичка, очи, които търсеха нещо в далечината. По-късно разбрах какво.
Той слезе от сцената, прибра дипломата под мишница и тръгна към мен. Аз вече се бях изправила, усмихната до уши. В ръцете му видях дебел плик. Кафяв. Със синя лента.
Помислих си, че е грамота. Или покана за празнична вечеря. Или може би — за първи път от пет години — просто мил жест без повод.
Той ми го подаде, без да ме погледне в очите.
— Прочети го после — каза.
И тръгна към изхода, преди да успея да отворя плика.
Вътре имаше молба за развод. Подписана. Със заверен нотариален подпис и дата от миналата седмица, което означаваше, че го е подготвил предварително и просто е чакал правилния момент да ми го връчи.
Усетих, че нещо се счупва в мен. Не в сърцето — в гърба. Като когато паднеш по гръб върху плочки и въздухът излиза от дробовете ти наведнъж.
Не помня как стигнах до фоайето. Вървях напред, защото краката ми правеха нещо, което главата не можеше да спре. Букетът се беше подхлъзнал надолу и калите висяха с главите към пода.
Тогава някой ме хвана за лакътя.
— Госпожо Илиева.
Обърнах се. Беше един от състудентите му. Висок, слаб, с очила, които вечно се смъкваха по носа му. Казваше се Христо. Беше идвал у нас два пъти — веднъж да преписва лекции по фармакология, втори път да върне тенджера за мусака.
— Трябва да знаете нещо — каза той. — Преди да си тръгнете.
Погледнах го и сигурно съм изглеждала като човек, който всеки момент ще повърне, защото той се поколеба.
— Става въпрос за заема — продължи. — Онзи, който му дадохте. Той не е плащал семестриални такси с тези пари.
— Какво?
— Таксите му бяха покрити от стипендия за отличен успех. Още от втория семестър.
Христо свали очила, избърса ги в ръкава на сакото си, пак ги сложи. Продължи да говори бързо, като човек, който трябва да изкаже нещо, докато още има смелост.
— Той вкарваше парите в апартамент. Спестяваше ги. Казваше, че не е задължен да ви обяснява, защото те са подарък от съпруга. Нали така ви е казвал? Че е подарък?
Кимнах. Гърлото ми беше толкова стегнато, че не можех да проговоря.
Христо преглътна.
— Не е задължен по закон. Но вие му дадохте осемнайсет хиляди лева, а той сега ви подава молба за развод. Това го знам. Останалото ще си изясните сами.
После се извини и се върна в залата. А аз останах там, във фоайето, между автомата за кафе и табелата с евакуационния план.
Осемнайсет хиляди лева.
Толкова бях спечелила за пет години, работех на две места. Нощни смени в склад за лекарства в Дружба, после сутрешни в аптека до гарата. Идвах си по обяд, спех три часа, ставах, правех гозби на котлона, учех с него анатомия, защото обичах медицината повече от него.
Когато му казах, че напускам университета, той плака. Държа ръката ми и обеща, че един ден ще ми върне всичко. Че ще открием кабинет заедно. Че ще кръстим първия си син на баща ми.
Тогава направих нещо, което и днес не мога да обясня. Отидох до кофата за боклук до автомата и хвърлих калите вътре, заедно с найлоновата опаковка. Обърнах плика на обратната страна. На гърба му имаше адрес на нотариална кантора в Студентски град.
Тръгнах натам.
Вървях през Борисовата градина, защото не исках да се возя в метрото с размазано лице. Минах покрай езерото, покрай тенис кортовете. Краят на май беше. Миришеше на липи.
Размислих.
Не за него. За мен.
За това как в продължение на пет години се бях превърнала в машина за пари, която някой друг е решил да не зарежда. За това как оставих медицината — моята мечта — за да изплатя неговата.
Спрях на една пейка до езерото. Извадих телефона, отворих банковото приложение. Спестяванията ми бяха шестстотин и четиридесет лева.
Звъннах на сестра си.
Тя вдигна на втория път. Казах й само четири думи:
— Подаде ми развод.
След двайсет минути беше при мен. Стоеше до пейката, дишаше тежко, беше в офисен костюм от работа, обувките в ръка.
— Къде е? — попита.
Показах с глава към сградата на кантората. Бях стигнала дотук, без да усетя.
— Не влизай сама — каза тя.
Но аз вече бях решила.
Нотариусът беше мъж с бяла коса и татуиран котва на китката, която се подаваше от маншета на ризата. Слуша ме, без да ме прекъсва, и си записваше нещо в тефтер с лилаво мастило.
— Ако тези пари са давани по време на брака, съдът ги третира като семеен актив — каза той. — Може да поискате половината от всичко. Дори повече, ако докажете измама. Но ще трябва да минете по дългия път. Съдебен. Труден.
Погледнах го.
— Не искам половината от неговото. Искам да си върна моето.
Той дълго мълча. После отмести тефтера настрани.
— Разбирам. Но ако не докажете, че парите са били дадени със заемен характер, а не като семеен принос, ще бъде трудно. Показанията на състудента му са добро начало. Разписките за преводи са добро продължение.
Аз имах и двете.
Имах всички банкови извлечения. Всички преводи от сметката ми към неговата, от септември до декември всяка година. Имах и нещо, което той не знаеше.
Никога не му бях казвала, че запазвам документите.
Държах ги в пластмасова кутия от вафли „Морени“ в дъното на гардероба, заедно с копие от договора ми със склада и стария ми бейдж от аптеката.
Дойде време.
На следващата сутрин, преди изгрев, отидох пеша до нотариалната кантора. Бях звъняла предната вечер и се бях уговорила със секретарката — знаех, че ще имам нужда от заверен документ, и не исках да чакам ред. Нотариусът ме прие за десет минути, прочете набързо текста, който бях написала на ръка вкъщи, и го завери. После отидох до апартамента, който още деляхме.
Той си беше събрал багажа предварително, но дрехите му още висяха на закачалките в антрето, а черното му сако лежеше на купчина върху дивана.
Той беше в кухнята, сипваше си от турско кафе в една от онези скъпи чаши с позлата, които му подариха за завършването.
— Върна се — каза, без да вдига глава. — Мислех, че ще ходиш при майка ти.
Аз не отговорих.
Сложих на масата папката.
Една зелена картонена папка с ластик, която нося от студентските си години. Вътре имаше сто четири страници.
Той я погледна.
— Какво е това?
— Доказателства — казах. — Че парите не са подарък. Че си лъгал за стипендията. Че молбата за развод е била подписана преди дипломирането.
Той се засмя тихо.
— Няма да излезе нищо. Адвокатите са скъпи, а ти нямаш пари.
— Затова продадох колата — казах. — Тази сутрин. Нашият съсед от втория етаж я искаше отдавна.
Той остави чашата.
— Продала си колата?
— Шкодата, да. Взе ми я за четири хиляди и триста. Не е много, но стига за адвокат.
Това го свали от гребена. Колата беше негова. Купена миналата година с парите, които държеше в спестовен влог. С нашите пари.
Погледна ме с отворена уста. Кафе беше капнало на покривката, тъмно петно като малък континент.
— Ще съдиш ли… чак дотам ли стигнахме?
— Ти стигна — казах. — Аз просто вървя оттам, където ти ме остави. Имам преглед на документи в петък. Нотариусът е на улица „Будапеща“.
Той въздъхна тежко и се облегна на печката.
— Добре. Колко искаш?
— Осемнайсет хиляди. Оригиналът си ги даде, нали?
— Нямам толкова налични.
— Значи ще ги събера по съдебен път. С лихвите.
— А апартаментът?
— Апартамента го оставям на теб — казах. — Не искам нищо друго освен своето. Осемнайсет хиляди и подпис под споразумението. Точка.
Мълчахме дълго. От съседния апартамент се чуваше прахосмукачка. Някъде по-надолу, във входа, лаеше кучето на семейство Костадинови.
Тогава той каза нещо, което никога няма да забравя.
— Мислех, че ме обичаш.
— Обичах — казах. — Но обичта не се връща на части.
Той потърси телефона си, отвори нещо, завъртя екрана към мен. Банковото му приложение.
— Ако ти преведа сега, ще подпишеш ли саморъчно споразумение?
— Да — казах.
Той се поколеба. После натисна.
Телефонът ми избръмча в джоба. Осемнайсет хиляди лева, с основание „Връщане на заем“.
Извадих от папката предварително разпечатания текст, заверен от нотариуса рано сутринта. Той го подписа, без да го чете, с химикалката си на лекар, която беше взел от масата — и която всъщност беше моя, от първата ми година в университета.
Прибрах подписа.
— Документите им ги прати по куриер — казах. — Ако искаш, подай молба за развод по взаимно съгласие. Ако не — ще бъде по съдебен ред.
— Ти ще ме съсипеш — каза той тихо.
Аз поклатих глава.
— Аз те изправих на крака. Ако сега сам се сринеш, това вече е твоя работа.
Взех папката и излязох.
Миришеше на липи и на прясно окосена трева. Вървях по булеварда, минах покрай павилиона, където продаваха студена вода и семки. В ръцете ми беше тежка не папката. Тежко ми беше от това, че за пръв път от пет години ходех, без да мисля кой друг ходи до мен.
Вечерта седях в кухнята на сестра ми, на нейната маса с покривка с ромбове, и зяпах празната стена.
— Можеш да си върнеш обучението — каза тя. — Имаш парите. Сега е твоят ред.
Вярно беше.
Погледнах към рафта, където държеше кутии с чай. И тогава забелязах нещо, което бях забравила. В малкото сандъче, което й бях дала за съхранение преди години, стоеше старият ми студентски лекарски справочник. Паркер с изкривени страници. Беше ми го подарил баща ми.
Извадих го.
Миришеше на стари страници и на спомени, които не бях позволявала на никого да докосва. Отворих на първата страница. Там, с почерка ми от преди пет години, стоеше едно изречение, което бях написала в нощта, когато напуснах университета:
„Един ден ще се върна тук.“
Затворих справочника и го оставих на масата, до чашите с изстинал чай.
Сестра ми сложи ръка върху корицата, сякаш да го задържи там.
— Утре ще подадеш документи за възстановяване — каза тя. — Аз ще дойда с теб.
Кимнах и си сипах още чай.
