Работя в логистична фирма на булевард „Марица“ от дванайсет години. Преди това — склад, тирове, нощни смени. Научих се да разчитам пътните листове по-бързо, отколкото жена ми чете хороскопа си в събота. И никога, за нито един ден, не съм си позволил да объркам работата с нещо друго. Докато не дойде тя.
Казва се Елена. Двайсет и осем, от Стара Загора. Дойде при нас през март, когато дъждът валеше цяла седмица и всички бяхме като попарени кокошки. Седна на бюрото до прозореца, а аз я запомних с едно — не бързаше да се хареса. Никакви излишни усмивки, никакво суетене. Това ме подкупи още първия ден.
С жена ми, Светла, сме от гимназията. Седемнайсет години зад гърба, две момчета — на четиринайсет и на единайсет. Като ме питат как сме се събрали, викам: „В час по география ми даде да преписвам и оттогава не мога да ѝ се отплатя.“ Всички се смеят, а тя ме гледа с онзи поглед, дето значи: „Пак ще разправяш глупости, ама си мой.“ Това е домът ми. Няма да го пипам. Така си мислех.
Първите три месеца не забелязвах нищо. Работа, графици, доставки. После ни сложиха в един екип по проект за новата база край Тракия икономическа зона. Седяхме до късно, спорехме за маршрути, пиехме кафе от автомата в коридора — по левче на капсула, винаги студено. Тя говореше малко, но точно. Не ме гледаше като шеф, а като човек, на когото може да се вярва. Това ме хвана за гърлото.
Веднъж, помня, беше четвъртък. Останахме сами в офиса. Лампите в другия край бяха угасени, само мониторът светеше. Тя стоеше до мен, сочеше нещо на екрана, ръката ѝ — на сантиметри от моята. Сърцето ми биеше все едно бях тийнейджър, хванат да краде круши от съседския двор. Тогава казах нещо, което не трябваше:
— Ти ми харесваш. Твърде много. И това не е наред.
Тя ме погледна и в стаята стана толкова тихо, че чух как автомобил минава по булеварда долу.
— Имаш семейство — каза тя.
— Знам. Затова между нас не може да има нищо.
— Знам.
И толкова. Две думи. А въздухът между нас беше като опънат ластик — само да го пипнеш, ще изпука.
Следващите месеци бяха най-тежките. Преструвахме се. Официално, сухо, само по работа. Аз се опитвах да се държа както трябва, но вътре всичко се късаше. Сутрин в колата, на светофара на „Коматевско шосе“, се улавях, че си представям какво би било, ако бях свободен. После се первах по волана и си казвах: „Стига, бе, човек. Имаш дом. Деца. Жена, дето те чака с вечеря.“ Но мисълта за нея не си отиваше.
Един ден чух в пушилнята как колегите говорят за нас със Светла:
— От училище са заедно. Идеална двойка. Никога не се карат.
Никога не се карат. Значи така изглежда отвън. А отвътре — човекът, който седи в пушилнята, е готов да зареже всичко заради едно момиче от Стара Загора, дето дори не му е обещала нищо. Но не го прави. И в това е разликата между импулса и решението.
След две седмици Елена остави молбата си на бюрото ми. Без плик, без обяснения — само един лист, подписан в долния десен ъгъл. Прочетох я два пъти. После я повиках в кабинета.
— Защо напускаш?
— Лични причини.
— Заради мен ли?
Тя замълча. Аз също. Известно време слушахме как от съседния отдел някой нарежда нещо по телефона за закъсняла пратка.
— Не си тръгвай — казах. — Способна си, работата ти е добра. Тук имаш бъдеще.
— Не мога да остана. Не мога да те виждам всеки ден и да знам, че…
Не довърши. И аз не исках да довършва. В този момент прозвуча онова, което отдавна знаех, но за пръв път го чух на глас.
— И на мен ми е трудно — казах. — Но аз съм избрал семейството си. Отдавна. Няма да го разруша заради чувство, което… може би ще отмине.
— „Може би“ — повтори тя.
— Не съм сигурен. Но знам, че имам две деца, жена, дом, който градихме с години. И няма да го изоставя.
Тя не каза „правилно“ или „разбирам“. Просто стана и излезе, като затвори вратата с две ръце — внимателно, сякаш ако я хлопне, ще строши нещо вътре в нас двамата.
После дойдоха дните, в които се мъчех да свикна с празното бюро до прозореца. Седмиците минаваха, работата ме спасяваше. Но понякога, когато видех някоя кола с регистрация от Стара Загора, се сещах. И си казвах: „Това беше правилното.“
Тя се премести. Казаха ми, че работи в друга фирма — някъде в бизнес парка до Пловдив. Не я търсих. Това беше част от сделката, която никога не бяхме сключвали на глас.
— Знам всичко — каза Светла една вечер, без повод. — И пак съм тук.
Оставих дистанционното на масата. Не попитах откъде знае. Тя не вдигна скандал, не разпитваше. Просто ми наля чаша вино и продължи да гледа сериала си. В нашата кухня, с жълтата лампа, която свети топло и нищо не пита.
Две години по-късно, в края на април, срещнах Елена случайно. Беше по „Главната“, близо до Джумаята. Вървеше с някакъв мъж, държаха се за ръце. Смееше се. Приличаше на човек, който не носи чужди тайни в джоба си.
Тя ме видя. Приятелят ѝ гледаше витрина с часовници. Тя ми кимна — леко, човешки, без укор. Аз вдигнах ръка за довиждане.
И продължих към колата, към Светла, към момчетата, които в неделя щяха да искат пари за дюнери от „Альоша“.
Тази вечер се качих на тавана. Намерих стария албум със снимки — от първите години със Светла: морето в Созопол, сватбата в двора на баба ѝ, първата ни кола — един червен „Трабант“, дето гаснеше на всеки баир. Долу децата се караха за дистанционното, чух смеха на по-малкия през пода. Затворих албума, сложих го обратно в кашона до старите учебници и слязох по стълбата, точно когато Светла викаше, че вечерята изстива.
