Мирише на пресни домати ли, на сено — не знам какво ще кажете вие. За мен селото винаги ще мирише на масло за двигател и на прясно окосена трева зад автосервиза в Севлиево.
Казвам се Ивета Колева, на трийсет и четири съм, и от девет години управлявам счетоводна кантора в Габрово. Баща ми, Стефан Колев, цял живот държеше малка работилница на края на село Батошево — поправяше трактори, коси, понякога и по някоя стара "Лада" на съседите. Майка ми почина, когато бях на седемнайсет, и оттогава с татко бяхме само двамата. Той не се ожени повторно. Аз пък се разведох на двайсет и девет, без деца, и се прибирах в Батошево всяка втора събота — да проверя дали има нужда от нещо, да сготвя боб чорба за няколко дни напред, да преброя хапчетата му за кръвно.
Преди осемнайсет месеца баща ми се запозна с жена — Радка, с петнайсет години по-млада от него. Запознаха се на панаира в Габрово, където тя продаваше пити сирене от сергия. Хубава жена, приказлива, с онзи вид усмивка, която кара мъжете на неговата възраст да забравят колко точно е часът. Аз не й се противопоставих. Радвах се, честно казано — баща ми беше сам твърде дълго, а аз не можех да съм там всеки ден.
Радка се пренесе в къщата му след три месеца. Донесе си два куфара и една котка. Майка й се пенсионира и остана в Севлиево, но идваше почти всеки уикенд — дребна жена с боядисана в кестеняво коса, която веднага започна да пита кога татко ще прехвърли работилницата и парцела зад нея на дъщеря й "за по-сигурно бъдеще".
Аз си замълчах първите няколко пъти. После спрях да мълча.
***
На седемнайсети март тази година, събота, баща ми ме извика по телефона в единайсет вечерта. Гласът му трепереше — не от студ, а от нещо друго.
— Ивет, ела веднага. Радка иска да ме закара до нотариус в понеделник. Носи документи за прехвърляне.
Спрях каквото правех и стигнах до Батошево за четирийсет минути, макар че разстоянието обикновено се взима за петдесет и пет. Заварих татко в кухнята, седнал до печката, с чаша изстинал чай пред себе си. На масата — папка. Вътре: скица на имота, копие от нотариален акт, и лист с ръкописно предложение — работилницата и парцелът от осемстотин и трийсет квадрата да минат на името на Радка "докато е жив, за да не се караме после".
— Тя каза, че така било по-редно — рече баща ми. — Че иначе, ако нещо ми се случи, ще се съдим тя и ти за имота, и това щяло да развали всичко между вас.
Погледнах листа. Почеркът не беше на Радка — по-остър, с наклон надясно. Разпознах го веднага: майка й, Стойна, счетоводителка на пенсия от Дряново, писа отчети с точно такъв почерк цели трийсет години, преди да се пенсионира. Явно "предложението" не беше хрумване на вечерята, а домашна работа с чернова.
— Татко, работилницата струва към сто и десет хиляди лева със земята. Знаеш ли какво означава да я прехвърлиш приживе на човек, с когото не си женен официално?
Той не отговори веднага. Само стисна чашата с две ръце, сякаш се топлеше от нея, макар чаят отдавна да беше изстинал.
— Аз… не искам да умра и вие двете да се дърпате.
— Никой няма да се дърпа, ако имаш завещание, написано при адвокат, а не листче от кухненската маса.
— Радка ще се обиди, ако й кажа "не" точно сега — измърмори той. — Може и права да е. Може наистина така да е по-редно за нея.
Замълчах. За миг ми се стори, че ще подпише каквото му донесат в понеделник само за да няма скандал под собствения си покрив.
— Татко. Помисли какво правиш с работилницата на дядо. Не с Радка.
Той остави чашата на масата, без да я допие.
— Добре. Ще отидем при нотариус. Но с твоите документи.
***
В понеделник сутринта отидох с татко до нотариуса в Габрово — не с папката на Радка, а със собствената си, приготвена през уикенда. Бях се обадила на адвокат, с когото работя от години по фирмени дела — Мартин Дянков, кантора на улица "Опълченска". В петък следобед бяхме подготвили всичко необходимо.
Радка ни чакаше пред входа с майка си. Носеше найлонов плик с термос кафе — сякаш очакваше цялата процедура да мине бързо и делово, като плащане на данък сгради.
— Стефане, нали се разбрахме — каза тя, щом видя папката в моите ръце, а не в неговите.
— Разбрахме се, че ще отидем при нотариус — отвърна баща ми. — Не че документите ще ги пишеш ти.
Влязохме вътре. Нотариусът, жена на около петдесет, прочете и двата варианта — нейния и нашия. Обясни спокойно и точно: прехвърляне на имот приживе с уговорка "докато е жив собственикът" на практика лишава собственика от контрол над имота му след подписване, независимо от намеренията на страните. Завещание, за разлика от това, може да се променя многократно, не отнема нищо приживе и се прочита едва след смъртта на наследодателя.
Радка почервеня.
— Ама той сам искаше да е сигурно, че няма да остана без нищо!
— Никой не остава без нищо — казах аз. — В завещанието татко записва теб за наследник на движимото имущество в къщата и половината от спестяванията му в банката — трийсет и две хиляди лева по актуалната сметка. Работилницата и земята остават моя собственост след неговата смърт, защото аз съм единствено дете, а той е единственият собственик по наследство от дядо ми.
— Значи не ми вярваш — тихо каза баща ми, обръщайки се към Радка.
— Вярвам ти на теб. На майка ти не вярвам.
Стойна, до този момент мълчала, стана рязко от стола до чакалнята.
— Ти акъла ли си изгубила? Дъщеря ми три години ще му готви, ще му мери кръвно, а получава едни движими вещи?
— Радка е с татко от осемнайсет месеца, не от три години — отбелязах аз. — И работилницата не е нейна, за да я иска.
***
Завещанието беше подписано същия ден, регистрирано в Централния регистър на завещанията. Радка не остана до края на процедурата — излезе с майка си на паркинга, вика се чуваше и през стъклото.
Три седмици по-късно баща ми ми се обади отново, вечерта, около осем. Каза само едно изречение:
— Радка се изнесе. Взе котката и двата куфара.
Не питах защо. Не му се обадих да коментирам. Прибрах се при него следващата събота, сготвих боб чорба, преброих хапчетата. На масата в кухнята вече нямаше папка — само календар с числата на прегледите му при кардиолог, изписани с моя почерк.
В осем сутринта баща ми отваря вратата на работилницата, вдига ролетката с онова металическо стържене, което помня от дете, и слага чайника на печката. Взима от рафта гаечен ключ номер седемнайсет и ми го подава, без да казва нищо, защото знае, че знам за кой трактор е.
