Пловдив, август, ден в понеделник, влажна жега преди буря. В сервиза на улица „Ландос" миришеше на разтворител и на препечено кафе от машината до касата. Радост Ганева триеше грес от ръцете си с парцал, когато чу камбанката на вратата.
Влезе Свобода Тодорова — тъщата ѝ. С найлонова торба от „Билла" в едната ръка, с телефон в другата.
— Радо, трябва да поговорим. Сериозно.
Радост остави парцала.
— Кажи.
— Мартин ми се обади. Каза ми, че си му затворила достъпа до фирмената сметка. На собствената му фирма! Син ми не може да си купи и гуми за буса, а ти му играеш на счетоводителка.
Радост погледна през стъклената врата към двора, където чиракът Данчо тъкмо вдигаше един "Опел Астра" на моста. Отвън мина хлебарска количка, звънецът ѝ издрънча два пъти — сигнал, че е свършил обиколката за деня.
— Свободке, седни. Ще ти обясня откъде тръгна всичко.
***
Осем години по-рано Радост и Мартин отвориха сервиза с двеста хиляди лева — половината заем от банка ДСК, половината подарък от бащата на Радост, който продаде апартамент в Асеновград, за да им помогне. На хартия собственик беше Мартин — тя настоя така, "за да е по-лесно с фирмата", а всъщност защото вярваше на мъжа си сляпо. Тя работеше без заплата пет години. Книговодството, доставките на части, комуникацията с клиентите — всичко минаваше през нея. Мартин отваряше сервиза сутрин и стоеше зад тезгяха, докато тя въртеше цялата логистика от телефона си дори по време на кърмене.
Първите проблеми дойдоха преди три години, когато бащата на Мартин, Кирил Тодоров, се разболя от диабет и Свобода започна да идва в сервиза всеки ден — "да помага". Помощта се изразяваше в критики: защо цените на труда са ниски, защо Радост праща по-евтините доставчици от Стара Загора вместо по-скъпите от София, защо приема поръчки в събота, когато "трябва семейно време".
Преди година Свобода убеди Мартин да изтегли двайсет хиляди лева от фирмената сметка "за апартамент за сестра му" в Хасково. Радост научи чак когато счетоводителката ѝ звънна разтревожена — салдото не стигаше да платят ДДС.
— Мартин, това е кражба от собствената ни фирма — беше му казала тогава в кухнята, докато той белеше картоф над мивката.
— Майка ми имаше нужда. Сестра ми ражда през март.
— А ние с какво плащаме заплатите другата седмица?
Той сви рамене и продължи да бели картофа.
***
Свобода седна на стола до касата, остави торбата на пода.
— Няма откъде да тръгне нищо. Ти реши да накажеш сина ми, защото не те слуша достатъчно.
— Не съм затворила нищо, Свободке. Смених достъпа, защото преди две седмици от сметката излязоха седем хиляди лева без фактура, без обяснение. Питах Мартин — не ми отговори три дни.
— Може да е платил на доставчик в брой.
— Доставчиците ни имат банкови сметки от седем години. Никой не взима брой над петстотин лева.
Свобода стисна дръжките на найлоновата торба.
— Знам аз накъде биеш. Искаш да го изкараш крадец пред хората, а после да вземеш всичко за себе си. Виждала съм такива като теб.
Радост усети как нещо в гърдите ѝ се стегна, но не извика. Взе телефона от джоба на работния гащеризон и отвори банковото приложение.
— Ето. Гледай сама.
Показа екрана — превод от седем хиляди лева към сметка на име "Кирил Тодоров", с основание "заем".
— Баща ти взе заем от фирмата ни. Без да пита мен. А фирмата е регистрирана и на мое име като съдружник от миналата година — нещо, което явно синът ти не ти е казал.
Свобода замълча за момент, после посегна към чантата си да извади цигари, спомни си, че е в закрито помещение, и я остави обратно.
— Каква съдружничка? Мартин не ми е казвал такова нещо.
— Защото го направихме заедно с адвоката, докато вие бяхте на море миналото лято. Той подписа, защото аз му казах — или заедно управляваме парите на фирмата законно, или изтеглям детето и се разделяме. Той избра първото.
— Значи затова заключи достъпа. За да го натиснеш.
— Заключих достъпа, защото трябваше да платя данъци до петък, а от сметката липсваха пари, които някой изтегли без разписка. Не съм играла на счетоводителка, Свободке. Аз съм счетоводителят. Единственият, който плаща осигуровки на трима механици навреме всеки месец от осем години.
***
Тогава влезе Мартин. Дъхът му миришеше на цигари и на нещо друго — раздразнение, побеснялост от подмятанията на майка му по телефона през целия ден. Хвърли ключовете на буса на тезгяха.
— Радо, дай ми паролата. Веднага.
— Не.
— Не ме прави на смешен пред майка ми в собствения ми сервиз!
Радост остави телефона на масата, с екран нагоре, показвайки все още отворения превод към Кирил.
— Мартине, седни за две минути. Обясних на майка ти защо смених достъпа. Сега ще обясня и на теб какво следва.
— Какво следва?
— От утре ще плащам осигуровките, заплатите на Данчо и на Стоян, наема за помещението и данъците — всичко от сметката, която аз контролирам. Ти ще получаваш заплата като механик, колкото взима и Данчо — хиляда и двеста лева на месец. Ако искаш да взимаш повече, ще си дойдеш на работа всеки ден и ще си върнеш парите на фирмата, които майка ти взе без документ.
— Това е моята фирма!
— Наша е. Проверих договора снощи с адвоката. Дяловете са петдесет на петдесет от миналата година. И понеже през последните шест месеца ти дойде на работа общо единайсет дни, аз реших да поема управлението, докато не се вразумиш.
Свобода стана рязко от стола.
— Мартине, кажи ѝ! Кажи ѝ, че тази фирма е твоя, тя само…
— Мамо, стига.
Гласът на Мартин прозвуча пресипнало. Погледна масата, после майка си, после Радост.
— Мамо, тя има право. Аз взех парите за апартамента на сестра ми. Не ѝ казах, защото знаех какво ще стане.
— И сега ще ме предадеш пред нея?
— Не те предавам. Просто… не мога повече да те лъжа заради теб.
***
Радост извади от чекмеджето на бюрото папка с зелена корица — договорите на фирмата, разпечатани и подписани преди осем месеца при нотариус на булевард „Христо Ботев". Отгърна на страницата с подписите и я плъзна по масата към Мартин.
— Тук пише ясно: и двамата решаваме за суми над петстотин лева. Баща ти взе седем хиляди без нито един подпис. Затова му изпратих писмо тази сутрин, с копие до нашия счетоводител — да върне парите до края на месеца, иначе минава като необслужван заем с лихва по договора, три процента месечно.
Свобода пребледня.
— Ще съсипеш баща му за петдесет лева лихва месечно!
— Няма да съсипя никого. Баща му може да върне седемте хиляди на вноски, ако предпочита — по петстотин на месец, единайсет месеца, без лихва, ако подпише споразумение до утре следобед. Иначе минава по договора.
Тя затвори папката. Отвън заваля — първите капки удряха ламаринения навес пред сервиза и заглушаваха за секунда разговора.
— Свободке, аз не съм спряла да ти давам нещо. Спрях да плащам вместо теб и вместо свекър си. Осем години плащах данъци, осигуровки, наем, а после и заемите, които вземахте без да питате. Стига.
Мартин седна на стола, където преди малко седеше майка му, вдигна папката и я прегледа мълчаливо.
— Ще подпиша споразумението — каза той. — И утре идвам на смяна в осем.
Свобода взе найлоновата торба от пода, стисна я до гърдите си и излезе, без да каже нищо повече. Камбанката удари два пъти при отварянето и затварянето на вратата.
Дъждът навън се засили. Данчо подаде глава от двора:
— Радо, буса на клиента от Асеновград е готов. Да го карам ли навън, преди да е заваляло по-силно?
— Карай — каза Радост и прибра папката обратно в чекмеджето, до останалите документи — договора за наем, застраховката, картона с осигуровките на тримата механици за август.
Мартин стана, взе ключовете от тезгяха, но този път не тръгна към вратата. Отиде към моста, където Данчо чакаше, и облече работния гащеризон, който висеше на закачалката от три месеца непипнат.
