Марина сложи телефона на кухненската маса с такъв замах, че лъжичката в чашата издрънча.
— Мамо, аз съм на трийсет и две. Не съм на шестнайсет.
Ивелина Стоянова не вдигна очи от тестото, което месеше от петнайсет минути повече, отколкото трябваше.
— На двайсет и пет трябваше да имаш дете. Сега часовникът тиктака, а ти още обмисляш.
— Обмислям с Радост дали да купуваме апартамент в Люлин за сто и десет хиляди лева, или да чакаме. Това ли е моето престъпление?
— Радост. — Майка й произнесе името като диагноза. — Осем години сте заедно и още не сте се венчали. Баща ти беше готов да ме издържа на двайсет и три.
— Татко те остави сама с две деца, когато бях на девет.
Между тях легна нещо истинско и тежко, каквото настъпва, когато някой каже нещо вярно и непростимо едновременно.
Ивелина сложи ръцете си, побелели от брашно, върху плота.
— Затова искам за теб друго. Не искам да остарееш сама, докато чакаш перфектния момент.
— Не чакам перфектен момент. Чакам да платим ипотеката поне наполовина. Чакам Радост да завърши специализацията си по кардиология догодина, за да не работи по шейсет часа седмично, докато отглеждаме бебе само аз.
— Ти говориш като счетоводител, а не като жена, която иска дете.
— Аз съм счетоводител, мамо. Точно затова знам, че раждане, отглеждане и детска градина струват над петнайсет хиляди лева само първите три години. Знам колко ми е заплатата. Знам колко е на Радост.
Ивелина изми ръцете си под чешмата, свали престилката и седна срещу дъщеря си — не както майка, която поучава, а като жена, която признава.
— Аз забременях с теб на двайсет и две, защото се страхувах, че ако чакам, ще остана сама. Не защото имах пари. Не защото имах план. Имах страх. И знаеш ли какво — страхът не е лоша основа за решение, но е ужасна основа за дете.
Марина остана с чаша в ръка, недопита.
— Значи съжаляваш?
— Не съжалявам за теб. Съжалявам, че единайсет години след развода още ти преповтарям собствения си страх, сякаш е мъдрост.
На вратата се почука. Радост влезе с найлонова торба, от която стърчаха стъбла магданоз, и спря на прага, усетила нещо във въздуха.
— Лош момент ли е?
— Не — каза Ивелина и стана. — Тъкмо приключвахме.
Тя взе палтото си от закачалката, но преди да отвори вратата, спря за миг с ръка на дръжката.
— Купете апартамента, когато сте готови. И елате с бебето, когато то дойде — на трийсет и две, на трийсет и пет, когато и да е. Аз ще съм тук с брашно по ръцете и без съвети.
Вратата се затвори тихо. Марина остави чашата на масата и погледна Радост, която подреждаше магданоза във вазата до прозореца, сякаш нищо не се беше случило — и точно това мълчаливо, обикновено движение й подейства повече от всяко извинение.
