Психоложката мълча дълго. Гледаше ме през тесните си очила и въртеше химикалката между пръстите. Отвън, по паветата на Пловдив, някой теглеше куфарчето си към гарата — чувах колелцата да подскачат на всяко камъче.
— А ако все пак отидеш? — попита тя. — Не на Морето. На друго място. На някое непознато.
Думата „Морето“ я изговори така, както се произнася диагноза. Защото за мен то беше точно това — диагноза. Алексей беше изчезнал преди три години. Спасителните екипи претърсваха залива край Несебър цяла вечност. От яхтата му изплуваха две дъски, едно спасително колело и изтривалка с крив шев. Не откриха нищо друго. Нито тяло, нито следа, нито труп. Подписах купчина документи в общината и станах жена на човек без гробище.
Първите месеци се събуждах посред нощ от шума на хладилника и за секунда ми се струваше, че Алексей е в кухнята — че си е налял студена вода и се е загледал през прозореца към двора. После идваше мракът. Същият, който го беше глътнал.
Морето беше нашата територия. Алексей караше старата си „Шкода“ към Созопол при първа възможност. Плуваше до изтощение, после лягаше на топлите камъни и разказваше как вълните му шепнели неща. Аз го обичах заради това. Мъж, който говори с морето, не може да бъде лош.
Затова и бягството ми беше толкова старателно. Избирах планината. Родопите. Къщи без изглед към вода. Ако някоя приятелка кажеше „хайде на плажа“, си измислях стомашен вирус или краен срок. Миризмата на сол отваряше раната като с нож.
Но ето че седях в кабинета на психоложката, а тя говореше за непознато място. Не Несебър, не Созопол, не Каварна. Нещо чисто. Името на пансиона го намерих в един сайт късно вечерта. „Хотел Синята врата“ — Балчик, но встрани от алеята с липите, в малка къща над скалите. Никога не бях стъпвала там. Това беше първото условие.
Второто — да отида сама. Без майка ми, която се беше превърнала в ходещ календар на скръбта: всяка година ми пращаше съобщение на датата, на която Алексей изчезна, с една и съща дума: „Дръж се.“ Сякаш три години непрекъснато се давех и тя стоеше на брега и ми махаше.
Пристигнах в Балчик в края на април. Въздухът миришеше на върбинка и печен пипер от съседната баничарница. Хазяйката — жена с груби пръсти и златна коронка — ми даде ключ от стая с изглед към терасата. Не погледнах морето. Пуснах завесите и заспах с дрехите.
Събудих се в шест. Вятърът беше отворил прозореца и в стаята влизаше мирис на дълбочина — не на сол, а на мрак, примесен с риба. Слязох по каменните стъпала, без да мисля. Под тях имаше тясна пътека през храсталаците. Клоните драскаха глезените ми. Когато излязох на скалите, го видях.
Водата стоеше ниско, прибрана в себе си. Мъж и малко момиченце строяха крепост от пясък. Смееха се. Мъжът се наведе и момиченцето постави мида върху кулата. Тогава той се изправи, протегна ръце нагоре и обърна лице към светлината.
Познах го по раменете. По начина, по който извиваше левия лакът, когато разтриваше врата си. По белега над веждата — тънък, като драскотина от тел.
Краката ми тръгнаха напред сами. Пясъкът издърпваше всяка стъпка. Спрях на три метра.
— Алексей?
Той се обърна. Очите му минаха през мен като през туристка, която е изпуснала спирката.
— Моля?
— Алексей… ти си.
Момиченцето го хвана за ръката. Беше на около четири, с две руси опашки и избелял бански. Мъжът я вдигна на бедрото си и каза спокойно:
— Бъркате ме с някого.
— Не те бъркам.
— Казвам се Боян. Съжалявам.
Протегна ръка. Погледнах я. Обичайното му движение — дланта напред, леко под ъгъл, палецът нагоре. Точно както подаваше ръка, когато се запознахме преди девет години на едно работно парти в София. Имах чувството, че стоя в престоял сън.
— Знам те — казах.
Той направи крачка назад, заслони момиченцето с тялото си.
— Извинете, трябва да вървим.
Тогава до него застана жена. Висока, с прихваната назад коса и преметната през рамо плажна хавлия. Погледна ме право в очите.
— Имате ли нужда от помощ?
Не попита какво искам. Попита дали имам нужда от помощ. В гласа ѝ нямаше заплаха. Имаше предпазливост, същата, с която човек приближава ранено куче.
— Не — казах. — Просто… извинете.
Извървях вървете пътя обратно. В стаята се заключих. Седнах на пода, облегната на леглото, и гледах тавана, докато слънцето не се премести от завесата към стената.
През следващите три дни го наблюдавах отдалеч. Не следвах. Просто го виждах. Сутрин на плажа, после на улицата с вафлена чаша сладолед. Момиченцето — Мия — се смееше. Той я подхвърляше във въздуха и я хващаше. Същото правеше с племенниците ми. Дори ритъмът беше същият: едно-две-три, хоп, вик.
На четвъртия ден жената почука на вратата ми.
— Казвам се Камелия — каза тя. — Може ли да поговорим?
Слязохме на долната тераса. Възрастна двойка пиеше кафе на съседната маса. Върху покривката до тях кацна врабче — удари с клюн една троха, отлетя. Камелия извади цигари, после ги прибра.
— Боян не си спомня нищо отпреди четири години — каза тя. — Намериха го на скалите след буря. Глухоням рибар го е изтеглил. Мокър, със счупена китка. Без документи. Без телефон. И без минало.
— Невъзможно е.
— Невъзможно е да се докаже. Името Боян му е дадено в болницата. Аз работех там — медицинска сестра. После го взех вкъщи.
Разправията ми се завъртя. Значи през цялото време е бил жив. Докато аз обикалях службите и разпознавах как се пише „изчезнал“ в три различни документа, той е закусвал в някоя кухня.
— Това с Мия е… — започнах.
— Моя е. От предишна връзка. Боян ѝ е баща от две години. Обича я.
Извърнах поглед към морето. То беше равно, мазно, с цвят на натрошен кехлибар. Не беше виновно морето за нищо. Никога не е виновно. То само си клати лодките.
— Искаш ли да го видиш? — попита Камелия. — Да му покажеш.
— Какво?
— Себе си.
На следващия ден се срещнахме в кафенето до крепостната стена. Аз донесох папка „Аджема“ със сини пластмасови закопчалки. Вътре — снимки. Сватбата в Ловеч. Апартаментът на „Дондуков“. Куче, което осиновихме за една седмица и после върнахме. Снимка от Каваци, на която Алексей държи ръка върху корема ми — тогава още не знаех, че съм бременна.
Боян — не, не можех да го наричам така — разглеждаше снимките бавно. Обръщаше ги с два пръста, сякаш бяха подредба чужди архиви. Спря се на сватбената снимка.
— Изглеждаше щастлив — каза той.
От онова, което видях в очите му, нямаше нищо. Чиста, любезна празнота. Като да гледаш през прозорец, зад който няма стая.
— Бях бременна — казах. — Когато изчезна.
Той вдигна глава.
— И?
— Загубих го.
Камелия седеше на съседната маса, стиснала чаша с чай, който беше изстинал преди четвърт час. Мия беше при баба си. Чувах как вятърът удря сенника.
— Съжалявам — каза той. — Това е ужасно.
После добави:
— Но аз не помня нищо от това.
Каза го тъжно, не грубо. И все пак ме сряза. Това беше моят Алексей — същият мъж, който цял живот събираше малки камъчета от всяко място, на което сме били. Казваше, че иска да ги хвърли обратно в морето, когато остарее.
Сега седеше пред мен, а собственият му живот му беше толкова чужд, колкото и моят.
Останах в Балчик още една седмица. Не ходих повече при тях. Всеки ден вървях по скалите. Водата се връщаше и оттегляше. Понякога си мислех: ако стоя тук достатъчно дълго, ще дойде вълна и ще отнесе папката.
Но не я хвърлих.
Един следобед Камелия ме намери на пейката до автобусната спирка. Седна до мен, без да говори. После каза:
— Не е избрал да те забрави.
— Знам.
— Просто морето го е изхвърлило без нищо. Включително без теб.
— Знам.
Дълбоко в гърдите ми нещо се отвори. Не като прошка. По-скоро като разхлабване на възел. Онзи възел, който три години държеше всичко на място: гняв, вина, страх, спомени. Беше толкова стегнат, че не бях усещала колко ме е задушил.
Камелия стана и протегна ръка. Не за да се разделим. Подаде ми сгънат лист — копие от медицинското свидетелство от болницата, с датата на откриването му върху скалите. Четиринадесети юни.
— Запиши си — каза тя. — Това е първият ден от новото му раждане.
Думите ѝ отекнаха в мен. Четиринадесети юни беше денят, в който спасителите обявиха безизвестното изчезване. Същият ден, в който морето беше изхвърлило един човек без документи.
После Камелия свали златния си пръстен и го задържа в дланта си.
— Подари ми го Боян. Не можа да си спомни откъде го има. Каза, че го е намерил в джоба на якето си, когато дошъл в съзнание.
Протегна ми пръстена. В средата му беше гравиран мой инициал — „А“ за Александра, не за Алексей.
— Не го искаш? — попитах.
— Той никога не е бил мой. Сега разбирам.
И го сложи в ръката ми.
В същото време Боян слизаше по алеята с Мия. Щом ме видяха, Мия пусна баща си и се затича. Не към мен, а към Камелия. Хвана я за ръката. Боян спря на пет крачки. Погледнах го. Вече не очаквах нищо. Не беше моят мъж. Беше баща на чуждото дете, съпруг на чуждата жена, човек от ново поколение.
Но когато Мия се изкиска и той се наведе да я вдигне, усетих, че от очите ми излиза влага. Не плаках. Просто нещо изби отвътре.
Отидох на рецепцията в хотела. Помолих за химилка и плик. Написах на гърба на медицинското копие: „Правя ти подарък. Нотариално заверен препис от акта за собственост на апартамента на „Дондуков“. Написах името на нотариус в София и сумата: едностайният апартамент, който купихме заедно с Алексей, оценен на сто осемдесет хиляди лева. После написах с дребен почерк под него:
„Подаръкът е на момчето, което си бил, и на мъжа, който вече не си.“
Залепих плика. Отидох в местната нотариална кантора на улица „Черно море“ №7. Господин Димов погледна документа, после мен, после отново документа.
— Това е цял имот, госпожо.
— Знам.
— Подарявате го?
— Да.
— На Боян Иванов?
— Това е законното му име сега. Да.
Димов отвори уста, после я затвори. Започна да попълва бланките. Ръката му трепереше над клавиатурата. Накрая подвижният телефон на бюрото му звънна. Познах мелодията — старата Nokia. „Пристигна време“, помислих си. Не, не си го помислих. Просто го направих.
Подписах. Платих таксата — четиридесет и осем лева. Взех си екземпляра от акта и излязох.
Камелия ме чакаше отвън. Подадох ѝ плика. Тя го пое с две ръце.
— Какво е?
— Миналото на Боян. Сега е негово. Официално.
Тя надникна в листа. Очите ѝ се разшириха. После прочете името на апартамента на „Дондуков“.
— Ти си луда.
— Не. Просто знам, че той никога няма да се върне. И не искам да чакам повече.
Същата вечер се качих на автобуса за София. От прозореца морето свърши при Козлук — изведнъж изчезна, отрязано от гората. Притиснах папката с акта между двете си длани. Беше тежка. После я прибрах в чантата. Усетих, че вече не я държа.
Домът си беше дом. Той щеше да остане там — на човека, който го беше сънувал с мен. Докато сам не разбере какво прави с него.
Обадих се на майка ми. Казах ѝ, че Алексей е жив, но не помни. Тя проплака. После каза: „Дръж се“. Но този път го чух по различен начин. Като заръка, а не като присъда.
Слизах по булевард „Княгиня Мария Луиза“ с билета за градски транспорт в джоба. Две възрастни жени на спирката ядяха семки и говореха за поскъпването на тока. В клоните на липите цвърчаха врабчета. Всичко беше прозаично. И опасно живо.
Влязох в пекарната на ъгъла и си купих баница с кайма. Продавачката ме попита дали искам айран. Казах „да“. Ядох бавно, седнала на една пейка срещу църквата. Докато сипех айран в чашата, пръстенът с инициала ми се изплъзна от джоба и падна на паважа. Металът издрънча. Аз го гледах как блести.
Вдигнах го. Сложих го на средния пръст на дясната си ръка. Поблестя за секунда.
После станах и продължих.
