Седяхме тримата около масата в тясната кухня на Камен и Петя. Свекърва ми, Цвета, беше дошла на гости уж да види внуците, но още щом събу обувките си в антрето, разбрах, че носи новина. Не от приятните. Цвета винаги имаше този навик — да започва с общи приказки за времето и здравето, после да въздъхне театрално и да стовари бомба. Този път обаче дори не си направи труда да заобикаля. Просто изчака Петя да си сипе от боба и каза, сякаш обсъждаше списъка за пазар:
— Вие така и така не ползвате апартамента в Пловдив. Брат ми Генчо ще се нанесе там с жена си Гинка и трите им котки.
Петя замръзна с вилицата на половината път до устата си. Аз също спрях да дъвча. В кухнята се чуваше само как хладилникът бръмчи и някаква свада от турския сериал на съседката долу. Погледнах към Камен. Той изведнъж беше станал голям специалист по шарката на мушамата. Очите му шареха нервно, а челюстта му беше стисната точно както в деня, когато го хванах да крие сметката за глобата от КАТ.
— Извинете, госпожо Цвета — гласът на Петя беше мек като коприна, но аз вече бях живял с нея двайсет години и чувах предупредителния звън. — Да не чух грешно? Кой ще живее в нашия апартамент?
Цвета тежко въздъхна, с което показа колко е изтощена от тази безкрайна необходимост да обяснява очевидното.
— Брат ми Генчо, казах. С Гинка. И котките. У тях правят основен ремонт, смяна на ВиК, не може да се диша от прах. А твоят апартамент на „Капана“ стои празен вече трети месец. Ние сме семейство, Петя. Семейството си помага.
Апартаментът в Пловдив не беше просто „празен“. Той беше продукт на единайсет години работа на две места, отложени почивки и ремонт, който Петя ръководеше лично, докато аз бях в командировка в Германия. Тя избра всяка плочка, всеки цвят лак, всеки сантиметър от италианския паркет, дето струваше колкото един приличен автомобил втора ръка. Там миришеше на дърво и восък, не на пържен лук и евтин тамян. Беше нейната крепост — мястото, което тя беше създала сама, преди да ме срещне. И сега свекърва й го даваше на брат си Генчо, който беше известен с това, че пуши „БТ“ право в хола, и на Гинка, която готвеше пържени кюфтета, без да си прави труда да пуска аспиратора.
— Три котки ли? — попита Петя. Левият й клепач потрепна. Този тик го познавах. Опасно беше. — Какви котки?
— Персийски — отвърна Цвета небрежно и си допи последната глътка боза. — Много са сладки, но малко цапат. Линеят сега, но ти нали знаеш, ще мине.
Персийски котки. Върху паркета. И върху светлия велурен диван, дето го докараха чак от Букурещ. Опитах се да отворя уста, но не успях. Просто стоях там като теле в железопътен тунел.
— Не — каза Петя спокойно. Толкова спокойно, че дори радиоточката на съседа млъкна.
Цвета остави чашата си на масата с рязък звук. Металният ръб иззвъня зловещо в тишината.
— Какво значи „не“? — очите й се присвиха, а устните се извиха в онази пренебрежителна гримаса, която познавах твърде добре.
— Значи, че апартаментът ми не се дава под наем на роднини с три рошави котки — Петя се изправи и взе чиниите. — Камен, кажи нещо. Кажи, че това е някаква шега.
Преглътнах. Погледнах към майка си, после към жена си. Бях като хлапе, хванато да краде от буркана с бонбони.
— Петьо, мама е права… те наистина нямат къде да отидат. Само за две седмици, докато свършат майсторите. Аз ще им обясня за чистотата, честно — излъгах аз, знаейки много добре, че Генчо не е чистил нищо в живота си, освен пушката за лов.
— Две седмици? На Генчо и котките му? За две седмици паркетът ми ще е за смяна, а холът ще вони на котешка урина до Нова година — Петя вече беше грабнала якето си от закачалката. — Отговорът е не. Краен. Позвънете на брат си да търси хотел. Благодаря за вечерята.
Тя излезе и затръшна вратата. Не силно, но достатъчно ясно, че да усетя вибрацията в гръбнака си.
***
През следващите дни подлизурствах като провинен боксьор преди мач. Носех й цветя, правих любимия й тутманик, обещавах, че майка ми просто е избухнала, че Генчо ще спи у някой пансион, че аз ще съм стената между нея и роднините си. Петя омекна. Видях в очите й, че ми вярва. Беше уморена да спори. Заспа онази вечер с глава на гърдите ми, а аз се чувствах като най-големия страхливец на света. Но не казах нищо. Мислех си, че бурята е отминала.
Следващият вторник Петя най-накрая намери идеалния наемател — младо семейство с бебе, без пушачи, без домашни любимци. Трябваше да подпишат договора в събота. Тя беше щастлива, усмихната, пусна си музика, докато приготвяше вечеря. А аз гледах телефона си и сърцето ми се качваше в гърлото. Защото бях излъгал. Не просто я бях излъгал. Бях взел резервния ключ от нейния апартамент и го бях дал на майка ми в сряда, когато Петя беше в банята. Майка ми каза, че й трябвал ключ от нашето жилище за спешен случай, а аз, като последния глупак, дори не проверих кой ключ свалям от етажерката. Но дълбоко в себе си знаех много добре кой точно ключ й трябваше.
В петък сутринта телефонът на Петя иззвъня. Тя погледна екрана и веждите й се сключиха. После прочете съобщението и видях как кръвта се оттече от лицето й. Беше като сцена от ням филм, само дето аз чувах как кръвта пулсира в ушите ми.
Съобщението беше от госпожа Дойчева, съседката от долния етаж: „Петя, дете, моля те, направи нещо! От два дни горе котки дърпат пердетата, а мъжът ти пак е оставил цигарите да миришат в целия вход. На детето прилошава от тази воня!“
Петя бавно вдигна поглед от екрана. Устните й бяха стиснати в тънка бледа черта. Тя не попита нищо. Просто отиде до закачалката и видя, че резервният ключ за апартамента в Пловдив го няма. После ме погледна. В този поглед нямаше гняв. Имаше смразяващо, ледено презрение. Тя грабна палтото си и излезе, без да каже и дума.
***
Пристигнах в Пловдив два часа по-късно, подгоних я с колата като бесен. Когато влязох в апартамента, заварих там майка си. Явно и тя беше получила обаждане от Генчо. А в хола… В хола беше краят на света.
Кремавият велурен диван беше покрит с котешка козина, по-дебела от килим, а в ъгъла на паркета зееше жълтеникаво петно с остра миризма. Гинка пържеше нещо в кухнята, пушекът се стелеше като мъгла, а Генчо се беше изтегнал на фотьойла по потник и четеше вестника, сякаш беше на курорт. Една от котките точеше нокти о ръба на новия италиански паркет.
— О, зетко! — изрева Генчо, като ме видя. — Дошъл си да видиш! Гинке, направи едно кафе на момчето! Само внимавай да не стъпиш на Рошко, че нещо повърна до етажерката.
Петя стоеше насред стаята, права като свещ. Палтото й беше още закопчано. Очите й горяха с онзи странен, тих огън, който ме изпълваше с ужас. Тя не викаше. Не плачеше.
— Значи така? — каза тихо тя, без да откъсва поглед от мен. — Ти си дал ключовете? Зад гърба ми?
Опитах се да кажа нещо, но гърлото ми беше пресъхнало. Майка ми се намеси веднага, винаги готова за битка:
— Много си зле, ма! Какво си се озлобила толкоз за една празна квартира? — кресна Цвета и се изправи, размахвайки ръце. — Те няма къде да ходят! Брат ми е! Ти да не си плащала за тия плочки с бъбреци от злато?
— Аз платих с кръвта си — отсече Петя и погледът й се премести върху свекървата. — А сега ще ти кажа нещо, госпожо Цвета. Обади се на брат си и му кажи да събира парцалите, котките и останките от достойнството си. Имате точно половин час. След това викам полиция.
Генчо скочи като ужилен. Гинка се показа от кухнята с лъжица в ръка, цялата в пот.
— Бе ти чуваш ли се? — изрепчи се Генчо. — Това момче ми даде ключ, той е мъжът!
— Той няма право да ти дава нищо, защото този имот е лична собственост по закон — Петя бръкна в джоба си за телефона. — Имам и нотариален акт, и фактури. Честито, вуйчо Генчо. Сега не само те гонят, ами ще плащаш и нов паркет.
Майка ми пищеше и кълнеше, Гинка хленчеше за чадърите на котките, а аз стоях вкаменен между две вулканични ерупции. Генчо и Гинка се изнесоха за рекордните двайсет минути, псувайки тихомълком в асансьора, а майка ми тресна вратата и заяви, че повече няма да прекрачи прага ни.
Останах сам с Петя в опустошения апартамент. Тя седна на ръба на осквернения диван и просто ме гледаше. Не казваше нищо. Тишината беше по-ужасна от всеки вик.
— Ще го оправя — изломотих аз. — Ще викна хора за циклене. Ще купя нов диван. Ще…
— Да — прекъсна ме тя. Гласът й беше безцветен. — Ще платиш и ще оправиш всичко. Но майка ти повече няма да прекрачи прага на нито един от нашите домове. Нито в София, нито тук. А ако ти някога, за нещо, вземеш решение зад гърба ми, без значение дали го наричаш „паника“ или „грижа за семейството“, няма да разделим само имотите. Ще разделим и нас. Ясно ли е?
Кимнах. Мълчаливо. Защото какво можех да кажа. Беше права. За първи път от двайсет години бях видял Петя истински, напълно разгневена, но не заради парите. Заради предателството.
***
Мина един месец. Паркетът беше излъскан и блестеше като нов, платен с парите, които бях заделял за нов мотор. Диванът беше чистен професионално, а озонаторът беше работил седем часа, за да махне миризмата на пушено и котешка урина. В събота сутрин предадохме ключовете на младото семейство с бебето, които обещаха да пазят всичко като музей. Петя беше спокойна, почти ведра, но между нас имаше нещо ново — тънка, прозрачна стена от опитност.
Майка ми не ни беше търсила от оня ден. Научих от братовчедка си, че Генчо и Гинка се били нанесли в някаква порутена вила до язовира, а котките им щастливо ловели мишки в мазето.
Седяхме с Петя на балкона в София, пиехме кафе и гледахме как пада ноемврийският здрач. Беше тихо и студено. Телефонът ми избръмча.
Съобщение от майка ми: „Синко, вие двамата с тая твоята сте големи гости. Да знаеш, че в събота идваме с Генчо и Гинка на вас. Няма къде да ходят, реших да ги доведа. Сготви нещо хубаво.“
Петя прочете съобщението през рамото ми. След това взе телефона от ръката ми и написа отговора. Прочетох го преди да натисне „изпрати“:
„Мамо, ние така и така не ползваме хотела. Защо не си вземеш една стая за теб, Генчо, и котките. Адресът е ул. Надежда номер 7, а ние с Петя заминаваме за СПА. Целувам те.“
Погледнах я. Тя ми върна телефона, отпи от кафето си и се усмихна с крайчеца на устните. В този момент разбрах, че ако искам да оцелея в този брак, трябва да се науча да бъда поне наполовина толкова смел, колкото беше жена ми.
