Ася си беше обещала едно: тази година никакви самолети. Само автобуса до планината, тишина, книга в скута и изглед към иглолистните гори. Последните месеци я бяха превърнали в ходещ нерв — безкрайни презентации, клиенти с претенции, нощни смени пред компютъра. Планината ѝ трябваше като въздух. Не море, не плаж — а студен вятър, който издухва всичко от главата.
Билетът беше за последния курс от Пловдив. Автобусът потегли в осем и половина вечерта, точно когато юнската жега започна да отпуска. Ася се настани до прозореца, пъхна слушалките в ушите и си каза: „До сутринта ще съм там. Издържала съм и по-лошо.“
Час по-късно в автобуса се качи жена на около шейсет години. Ниска, набита, с избеляла забрадка и два огромни найлонови чувала. Носеше ги така, сякаш превозваше цялото си имущество. Спря точно до седалката зад Ася. Започна да подрежда багажа — тежко, с трясък на твърди предмети, които удряха пода.
Ася не обърна внимание. Свали обувките си, затвори очи.
После усети първата вълна.
Миризма на варени яйца. Силна, натрапчива, безпощадна. Отвори очи и се обърна. Жената зад нея беше разтворила найлонова покривка върху коленете си и спокойно белеше яйца. До нея — буркан с туршия, домати, нарязани на четвъртинки, и парче овче сирене, увито в домакинска хартия.
— Да имаш, да имаш, че пътят е дълъг — промърмори жената на себе си, докато трошеше сол по яйцето.
Ася стисна зъби. „Няма страшно. Ще мине.“ Пусна климатика над седалката си на максимум.
Не помогна.
След яйцата дойде ред на кюфтетата. Студени, с много чесън и копър. Миризмата плъзна между редовете като гъст дим. Някой отпред се изкашля демонстративно. Младо момиче зад Ася отвори прозореца.
— Затваряй бе, че духа! — сопна се жената.
— Мирише.
— На хубава храна мирише. Ако не ти харесва, върви пеша.
Последва тишина. Но такава тишина, в която се чува единствено дъвченето.
Ася извади слушалките. Вече нямаше смисъл. Всеки звук — сърбането на туршията, трошенето на хляба, отварянето на поредния буркан — влизаше директно в мозъка ѝ. Погледна часовника си. Бяха минали четири часа. До Банско оставаха още три.
На излизане от Пловдив беше взела само малка бутилка минерална вода и пакетче солети. Сега дори водата ѝ се струваше напоена с чесън. Усети как стомахът ѝ се свива. Не от глад — от тежест.
След полунощ климатикът започна да работи през крак. Жената зад нея викаше шофьора на всеки двайсет минути:
— Момче, много духа, ще настина! Намали го малко.
Шофьорът, момче на двайсет и няколко с вечно уморено изражение, ѝ махна с ръка и натисна някакво копче. Автобусът се превърна в парна баня. Миризмите станаха още по-тежки. Към яйцата и чесъна се прибави и миризмата на евтино кафе от термос, който жената отвори около един през нощта.
Ася просто стана и отиде до шофьора.
— Извинете, може ли да спрете на първата бензиностанция?
— След двайсет километра има „Петрол“. За тоалетна ли?
— За всичко — каза Ася и погледна през прозореца. Още беше тъмно. Иглолистните дървета край шосе Е79 приличаха на безмълвни пазачи. Чувстваше се в капан.
На бензиностанцията слезе заедно с още петима души. Нисък мъж с прошарена коса запали цигара и поклати глава:
— Жената с торбите?
Ася кимна унило.
— От Стара Загора пътувам. Два часа не съм мигнал. Май цял холодилник е натъпкала.
— Аз отивам в планината за тишина — изсумтя Ася. — Още не съм стигнала, а вече имам нужда от почивка.
Засмяха се. Стана ѝ леко за момент. Купи си ново кафе, което не миришеше на нищо друго освен на кафе, и се върна в автобуса.
И тогава видя нещо, което не беше забелязала преди.
Жената не просто ядеше — тя го правеше методично, почти машинно. Ръцете ѝ трепереха, докато разопаковаше поредния пакет. Чу се слаб звън — нещо метално падна на пода. Жената бързо се наведе, грабна го. Лъжичка за инсулин.
Ася премести поглед към лицето ѝ. Бледо, с изпъкнали скули и леко влажно чело въпреки студения въздух от планинската нощ. Жената свали забрадката си, избърса лицето си с нея и мълчаливо продължи да яде.
В този момент Ася разбра.
Не беше лакомия. Беше болест. И още нещо — беше страх. Страхът на човек, който пътува сам в три през нощта, без да знае кога точно ще припаднат нивата му, без да има кого да помоли за помощ.
Ася не я попита нищо. Просто седна обратно на мястото си и остави събитията да се развият от само себе си.
Двайсет минути по-късно чу нещо да пада тежко. Обърна се. Жената се беше отпуснала назад в седалката, бузите ѝ бяха станали сиви като бетон. Някой извика. Шофьорът спря автобуса в страни от пътя.
— Захарта — каза високо Ася, докато се надигаше. — Трябва ѝ захар.
Автобусът беше на някаква безлюдна отбивка, а до Банско имаше поне още час. Бърза помощ нямаше да дойде навреме. Ася разрови раницата си. Нищо. Нямаше навик да носи сладки неща. Тогава се сети — на бензиностанцията беше взела шоколад „Своге“, ей така, за всеки случай. Беше го пъхнала в джоба на якето си.
Счупи го на две. Пъхна парченце в устата на жената — тя все още беше в съзнание, но очите ѝ гледаха замъглено. После изля сока от една мандарина, която някакъв пътник ѝ подаде, и го изля бавно в устата ѝ. Жената преглътна. Веднъж. После втори път. Цветът започна да се връща по бузите ѝ като прилив, който залива изсъхнал пясък.
— Диабет — прошепна тя, когато успя да проговори. — Понякога не усещам навреме.
След пет минути вече седеше изправена. След десет вече държеше ръката на Ася.
Казваше се Мария. Пътуваше за Банско, където синът ѝ работеше в хотел. Не го беше виждала от две години. Събрала беше пари за билета, като продаваше плетива на пазара в „Капана“ в Пловдив. За подарък на внука си носеше ръчно изплетен пуловер от чиста вълна, прибран на дъното на единия чувал. Цялата храна беше от нейната кухня, защото всичко друго ѝ се струваше празен разход.
— Мъжът ми беше същият — каза тихо Ася и погледна през прозореца към първите лъчи, които пълзяха зад Рила. — Също така се страхуваше да не остане гладен на път. Носеше половин аптека в джоба си.
Мария я погледна с влажни очи.
— Мислех, че ме мразиш.
— Мразех. Първите четири часа.
Засмяха се. Този път истински, от корем. Шофьорът, който дочу смеха в огледалото, пусна радиото. Потеглиха отново.
Когато автобусът спря на автогарата в Банско, беше шест и половина сутринта. Въздухът беше остър като бръснач и миришеше на борова смола и прясно окосена трева. Мария слезе с чувалите си, а Ася ѝ помогна да ги отнесе до пейката. От другата страна на паркинга вече стоеше млад мъж с късо подстригана коса и момче на около четири годинки, което държеше картонен транспарант с думата „Бабо“, изписана с флумастери.
Мария пусна чувалите и разтвори ръце. Момчето се затича.
Ася остана за секунда на място, после се обърна, нарами раницата и тръгна към хотела. Искаше да си вземе душ, да пие силно кафе и да седне на терасата. А когато сервитьорът в хотела я попита какво ще поръча за закуска, тя се замисли за няколко дълги секунди.
После поръча бъркани яйца с чесън и препечена филия. Кимна си сама на себе си и изгледа планината. Беше пристигнала.
