Дъждът плющеше по прозорците на онкологичното отделение в Пловдив, когато чух гласа на вуйна ми Кана по телефона. Не беше нужно да подслушвам — тя винаги говореше така, сякаш целият свят ѝ дължеше внимание.
— Калояне, момчето ми, уредих десетдневен круиз до гръцките острови. Само двамата. Не ѝ казвай на Ева, че още нещо ще се разболее от мислене. Болната нека си стои в болницата.
Стоях зад леко открехнатата врата на стаята, стиснала стойката на системата с химиотерапията. Познах този тон. Беше същият, с който преди три месеца ми каза, че развалям коледния обяд с плешивата си глава и че не ѝ се налага да ме гледа как повръщам супата.
А сега съпругът ми Калоян се беше сгушил до прозореца, притиснал телефона до ухото си, и мълчеше. Стомахът ми се сви на топка.
— Мамо, Ева още е на вливания. Не мога да я оставя така…
— Глупости. Медицинската сестра е там. Нали затова плащаме здравни осигуровки. А круизът е платен до стотинка от мен, празнуваме рождения ми ден. Искаш ли да ме оставиш сама на стари години?
Калоян въздъхна тежко, сякаш цялата тежест на вселената се стовари върху раменете му. А после чух думите, които разбиха нещо в мен на хиляди парчета:
— Добре, мамо. Ще дойда.
Влезе в стаята, без да смее да ме погледне. Свали сакото си, сгъна го бавно, прекалено внимателно. Сякаш приготвяше тялото на чужд човек за погребение.
— Трябва да замина за няколко дни, Ева. Служебна работа в Атина.
Дори не трепна, докато ме лъжеше право в очите. Само допря устни до слепоочието ми — сухо, механично, като печат на документ — и излезе.
Три дни по-късно лежах сама в дневната на апартамента ни. Гадене, студени вълни, умора до костите. Пуснах си телевизора, без дори да гледам. Диванът миришеше на неговия афтършейв, а аз се давех в собствената си празнота.
Новините вървяха с половин ухо, когато изведнъж една карта на Гърция изпълни екрана и водещата повиши тон:
— Бурята „Калипсо“ удари с пълна сила района на Санторини. Луксозен круизен кораб, акостирал в пристанището на остров Тира, е бил евакуиран по спешност след внезапно наводнение от приливна вълна. Десетки туристи са без документи, багаж и средства. Островът е откъснат от електричество и комуникации…
Втренчих се в екрана. Познах логото на круизната компания — същото, което бях видяла на брошура, забравена от Калоян в кухнята преди седмица.
Телефонът ми иззвъня почти веднага. Непознат гръцки номер.
— Ева?
Гласът на Калоян трепереше като лист на вятър. На заден план крещеше вуйна Кана, нещо за изчезнали кредитни карти, за наводнена каюта, за това, че посолството не помага без пари.
— Моля те… моля те, Ева, помогни ни. Загубихме всичко. Не знам какво да правя… Нямаме и лев. Изхвърлиха ни от кораба с един сак дрехи, а мама си изгуби чантата с всичките спестявания. Банката ни блокира картите, защото сме зад граница. Можеш ли да преведеш нещо… колкото да се приберем?
Слушах го и не усещах нищо. Нито гняв. Нито съжаление. Празнина — хладна, спокойна, лечебна.
— Калояне — казах бавно, — ти замина на „служебна работа в Атина“. Не помня да сме говорили за круиз с майка ти. Може би ще ти помогне твоят работодател. А може би — майка ти. Нали тя плати.
— Ева, моля те! Аз…
— Когато имах най-голяма нужда от теб, ти избра да ме лъжеш и да ме оставиш сама в болнична стая. Днес ми се обаждаш само защото ти си затънал. Не аз.
Затворих.
Следващите дни преминаха като в мъгла. Научих от обща приятелка, че се прибрали с помощта на някакъв познат, който им купил автобусни билети до София. Че мъжът ми се върнал с празни джобове, закъсал още повече, защото вуйна Кана му искала парите, които „заради него“ изгубила.
Но мен вече ме нямаше в този апартамент. Приятелка от работа ми помогна да се преместя временно при нея, докато свърша последния цикъл химиотерапия. Когато се върнах окончателно вкъщи, единствените следи от Калоян бяха празният гардероб и факсът от адвокатската му кантора с молбата за развод.
Подписах, без да му се обадя.
Три месеца по-късно стоях в кабинета на д-р Михайлова и стисках листа с изследванията.
— Пълна ремисия, Ева. Чисто е.
Излязох от болницата и спрях на изхода, без да знам накъде да тръгна. Слънцето напичаше тротоара. Лястовиците пищяха над покрива. Всичко беше същото — и все пак съвсем различно.
Телефонът ми иззвъня отново — съобщение от непознат номер. Снимка: Калоян и вуйна Кана на някаква автобусна спирка в дъжда, прегърбени, с по един куфар в ръка.
Отдолу гласеше: „Продадох апартамента си, за да покрия дълговете ѝ. Живеем у нейни братовчеди в Бургас. Гледа да ми вземе колата. Извинявай, че ти го пиша, просто… исках да знаеш, че съжалявам. К.“
Изтрих съобщението, преди да го дочета.
Миналата седмица се разхождах сама по крайбрежната в Несебър. Ядях царевица и гледах как вълните ближат камъните. Една жена до мен се смееше на нещо с дъщеря си, плискаха се с вода и се гонеха по пясъка.
И тогава, за първи път от две години, си купих билет за лятна почивка.
Само за една.
