От Испания до Благоевград се пътува цяла вечност, особено когато носиш три куфара с подаръци и нито една спокойна мисъл. Йорданка не беше виждала дъщеря си почти две години. Две години, през които Елена беше родила близнаци, беше се омъжила и някак си беше станала напълно чужда.
Самолетът кацна в София в полунощ. Йорданка взе такси направо от летището, без да се обажда предварително. Искаше да види всичко с очите си. Неподправено. Истинско.
Когато стигна до апартамента в „Струмско“, вече разсъмваше. Тя пъхна ключа в ключалката — ключът, който пазеше от деня, в който беше платила последната вноска по ипотеката. Апартаментът беше купен с испанските й заплати от десет години чистене на хотели в Барселона. Беше подписала документите и ги беше оставила на Елена с думите: „Това е твоето, момичето ми. За да не зависиш от никого.“
Иронията беше жестока.
Онази първа вечеря у тях Йорданка щеше да запомни завинаги. Елена беше приготвила мусака, нареди масата с най-хубавите чинии, суетеше се, бутайки с лакът памперсите в ъгъла, докато близнаците пищяха в кошарата. Калоян, зетят, влезе, огледа стаята така, сякаш беше направил огромна услуга на всички, че изобщо си е у дома.
— Е, какво е станало тук? — попита той и се тръшна на стола.
— Мило, надявам се да ти хареса, правих я с телешко, както обичаш — Елена почти трепереше от желание да му угоди.
Той бръкна с вилицата, сдъвка един залък и сви устни.
— Малко солено. И картофите са сухи. Май така и не се научи да готвиш, а?
Йорданка стисна чашата си. Чакаше Елена да каже нещо. Но дъщеря й само се усмихна напрегнато и побърза да долее вода в чашата му.
— А ти, Калояне — обади се Йорданка с равен тон, — как върви работата?
— А, нали знаете, търся нещо свястно. Засега помагам на един приятел в сервиза.
„Помагам на един приятел в сервиза“ — четири години по-късно Йорданка все още повтаряше тази фраза в главата си. Калоян не беше работил и ден пълноценно. Парите за сметките идваха от майчинството на Елена и от кутиите, които Йорданка изпращаше всеки месец от Испания.
А униженията ставаха все по-открити. Елена беше отслабнала до неузнаваемост. Отначало Йорданка си мислеше, че е от тичането около децата, но после разбра: Калоян й беше казал, че го е срам да излиза с нея. Че след раждането се е превърнала в „бабушка“. Елена ходеше на фитнес в шест сутринта, преди децата да се събудят, и ядеше само салати. Очите й хлътнаха, скулите й се изостриха, а мъжът й така и не я поглеждаше.
— Добре де, тя генетика ли е, простотии ли са? — беснееше Йорданка по телефона на приятелката си Дора. — В нашето семейство никога не е имало слаби жени. Ние сме едри хора, селски корен, здрави сме! А този нещастник я кара да се самоунищожава!
Но Елена беше влюбена. Или по-скоро болестно зависима. Това беше думата, която Йорданка отказваше да приеме, докато не я видя със собствените си очи в онзи четвъртък.
Четвъртък, който промени всичко.
Беше краят на август, жегата в Благоевград беше нетърпима. Йорданка беше отишла на кооперативния пазар за пресни чушки и домати, искаше да направя лютеница за зимата. Улицата минаваше на две преки от апартамента на Елена. Взе и една торба зрели смокини от една баба на сергията — знаеше, че дъщеря й ги обича.
Вратата на апартамента беше отключена. Странно.
— Ленче? — извика Йорданка, влизайки с торбите.
От хола се чу шум. Объркани стъпки. Твърде много стъпки.
Инстинктът на майка, която е видяла достатъчно мръсотия в хотелите, за да разпознае мръсотията в живота, я блъсна напред. Тя влезе в хола и видя тях.
Калоян, по боксерки, и някакво червенокосо момиче, което трескаво навличаше блузата си наопаки.
Смокините се разпиляха по пода.
Това, което последва, не беше крясък. Беше изригване. Йорданка не помнеше точните думи. Помнеше само усещането как кръвта бучи в ушите й, как сочи с пръст към вратата и как гласът й, преминал в нисък, опасен регистър, повтаря:
— Вън. Гети се от тука веднага.
Момичето избяга, спъвайки се в коридора. Калоян остана, странно спокоен, с онази полуусмивка, която Йорданка искаше да изтрие с длан.
Тогава ключът изщрака във входната врата. Елена влезе с двете деца, потна и уморена, с бебешки раници в ръцете. Огледа сцената: майка й, застанала като скала, мъжът й — полугол, и дамското портмоне на непознатата, забравено на масичката за кафе.
— Мамо… какво става?
— Питай мъжа си — каза Йорданка. — Или по-добре не го питай, а му събери нещата. Този човек повече няма да стъпи тук.
Калоян изсумтя.
— Това е *моят* дом — каза той.
— Кой дом? — Йорданка направи крачка към него, а Калоян инстинктивно отстъпи. — Ти си внесъл една чиния в този апартамент, бе? Това е моят дом, подарен на нея. И ти нямаш нищо общо с него.
Последва мълчание. Дълго, лепкаво. Децата заплакаха. И в тази тишина Елена проговори с глас, който Йорданка никога преди не беше чувала.
— Мамо, излез.
— Какво?
— Излез, мамо! Ти нямаш право! Ти не знаеш какво е да си сама с две деца!
— Ти си сама *с него*! — извика Йорданка. — Отвори си очите!
— Не, ти си сама! — изкрещя Елена, разтреперана. — Ти винаги си била сама, защото баща ми те ощеви, и сега искаш и аз да съм като теб! Не мога! Обичам го!
Йорданка усети, че нещо в гърдите й се счупва. Не от гняв. От скръб.
Тя си взе чантата и излезе, без да каже дума.
Седмица по-късно Елена й се обади. Калоян се бил върнал. Тя била готова да опитат отново, заради децата. Плачеше в слушалката и повтаряше, че той обещал да се промени, че всичко щяло да бъде различно.
Йорданка остави телефона, без да отговори. Седя в кухнята си, гледайки как светлината бавно умира над блоковете. И тогава започна да мисли.
Припомни си един разговор отпреди месеци. Случайна среща с бивш колега на Калоян от казармата. Човекът беше споменал, че Калоян е служил в танкова бригада. Беше истински танкист, с отлична подготовка. Просто после напуснал и забравил всичко.
Тя бръкна в чекмеджето за стария бележник. Набра номера на военното окръжие.
— Ало? Искам да подам сигнал.
Гласът й беше спокоен, равен, сякаш поръчваше пица. Каза име, ЕГН, подробности. Военната специалност. Местонахождение.
— Такъв кадър ви трябва — каза тя. — Специалист е. А в момента бездейства.
На сутринта пред блока спря военен джип.
Елена се обади след три дни, ридаейки.
— Мамо, взеха го! Откараха го, мамо! Калоян е в казармата, изпращат го на полигон! Как можа! Ти го направи, нали? Нали?!
— Аз — каза Йорданка. Гласът й беше тих, но твърд като бетон. — Аз го направих. И ще го направя пак.
— Ти съсипа живота ни!
— Ти вече нямаше живот, Ленче. Имаше присъда.
Слушалката изпищя, когато Елена затвочи. Йорданка остана загледана в телефона. Сълзите пареха, но тя не ги избърса. Погледна към балкона, където две гургулици се бяха сгушили на климатика.
Три месеца по-късно Елена все още не говореше с майка си. Но всяка сутрин Йорданка получаваше снимка от детската градина. Близнаците, усмихнати, с пълни панички каша. Елена си беше намерила работа в счетоводна кантора.
А Калоян беше някъде на север, учише се да управлява бронирана машина. Далеч. Много, много далеч.
Йорданка прибра телефона в джоба на престилката, излезе на балкона и запали цигара. Гургулиците излетяха, плиснаха криле в залеза и потънаха някъде над покривите на Благоевград.
Тя издиша дима. Не се усмихна. Просто беше спокойна.
