Гошо никога не беше от момчетата, които първи биват избирани за отбор. Всъщност, той беше онова хлапе, което остава последно, прехвърляно като горещ картоф, докато капитанът не въздъхне примирено и не му махне с ръка да отиде на вратата. Природата очевидно бе решила да си почине, когато е дошъл неговият ред – дребен, с тънки китки и рамене, които дори през пухенката изглеждаха остри и някак безпомощни. В кварталното училище в „Люлин“ го наричаха „Планктона“. Уж планктонът е храна за по-едрата риба. И в представите на местните побойници Гошо трябваше да свърши точно така – погълнат, незабележим, хранителна единица за нечий чужд авторитет.
Татко му изчезна, преди Гошо да проходи. Остана само майка му, тиха икона на умората, която работеше двоен график в безистена, за да му купи поне маратонки с връзки, а не с велкро като на малките. Тя се опитваше да го научи да не се свива, ала кръвта вода не става. Цялата вселена някак пищеше в ухото на Гошо: „Не се набивай в очи, стой си в ъгъла, не дразни големите“. И той стоеше.
Когато стана на трийсет и осем, единственото, което се бе променило, беше адресът и фактът, че нямаше кой да му сготви боб с наденица. Работеше на щанд за книги в голяма книжарница на булевард „Витоша“. Беше се сприятелил с прахоляка и с непродаваемите академични речници. Колективът беше предимно от жени на средна възраст – леля Кремена, кака Дора, леля Таня. Всички го гледаха като изоставено коте. Носяха му баница, оправяха яката на ризата му и му обясняваха, че „вълците не ядат месо, а хранителни добавки“, визирайки слабото му телосложение. Гошо ги оставяше да го галят по главата, защото така поне нямаше болка. Докато един ден не дойде Росица.
Росица започна работа като мениджър на целия търговски етаж. И тя беше… монументална. Носеше остри костюми с широки рамене, висок ток, който тропаше по мраморния под като копита на жребец, и притежаваше глас, способен да пробие шумоизолацията на шефския кабинет. Тя беше олицетворение на стихия. Гошо се влюби до припадък, разбира се, безмълвно и безнадеждно, като бръмбар, блъскащ се в стъкло. Но съдбата реши да се намеси по най-жестокия възможен начин – като го унижи пред нея.
Беше петък вечер, час пик. На касата се беше извила змия от недоволни клиенти. Изведнъж двама здравеняци с лъскави анцузи просто прередиха цялата опашка и стовариха стек бира и чипс пред Росица. Тя вдигна вежда.
— Опашката е там, господа — сопна се тя.
— Ей, ние сме тук по спешност — изръмжа единият и побутна Гошо, който трепереше с плика с новата книга в ръце. — Мърдай, дребосък, ще минеш след нас.
В кръвта на Гошо нахлу адреналин. Росица го гледаше! Не можеше да се изложи!
— Аз… аз съм на ред — изписка той. — Момчета, недейте така…
— Тихо бе, мухльо! — изсумтя вторият и го бутна с лакът в гърдите. Ударът беше лек, направо приятелски, но за хилавото телце на Гошо беше достатъчен, за да се олюлее драматично и да изпусши книгата си. Преди здравеняците да се усмихнат над победата си, Росица стовари юмрук върху плота с такава сила, че мострите с химикалки подскочиха.
— Хей, тарикати! — гласът ѝ прониза целия етаж. — Пипнете го още веднъж и ще извикам охраната, а после ще ви намеря на паркинга лично да ви обясня що е то добро възпитание. Махайте се от магазина ми! Марш!
Докато нахалниците се изнизваха, мърморейки под нос, Росица се обърна към Гошо. Той беше червен като домат, потънал в земята от срам. Тя му подаде изпуснатата книга и го погледна с онези огромните си кафяви очи, които сега бяха пълни с неочаквана нежност.
— Гошка, Гошка… — въздъхна тя. — Толкова ли няма кой да те пази? Толкова си слабичък, че те е страх да те духна. Чакай тук, след смяна ще те заведа да хапнеш нещо смислено.
И Гошо, вместо да се почувства като рицаря на дамата, се почувства като нейната спасена девица. Срамът го задушаваше, но в същото време за първи път от години някой го беше защитил. И това някой беше Росица.
***
Романсът се заформи мигновено. Росица го превзе като военен трофей. С него тя стана още по-внушителна, а той стана нейният сладък аксесоар. Ожениха се бързо – Росица не обичаше да протака. Гошо се молеше това да е любов. Той вярваше, че тази бурна, огнена жена ще запълни всичките му пукнатини.
Но семейният живот се оказа имитация на казарма.
Росица беше свикнала да командва. Тя контролираше заплатата му, менюто му, часовете му за лягане. Но истинският ад дойде с критиките. Гошо беше твърде мекушав, твърде бавен, твърде тих. Той бършеше прах и винаги оставаше някоя пренебрегната икона. Миеше чинии и винаги чупеше нещо. В началото беше само мърморене. После крясъци. А веднъж вечерта, когато той счупи любимата ѝ чаша за кафе от Виена, донесена от покойната ѝ леля, Росица не се сдържа. Докато я ругаеше на висок глас, тя просто му удари шамар през тила. Звукът беше пляскащ и тежък, а Гошо усети вкус на кръв в устата си от прехапаната буза.
В този миг десетилетията отхвърчаха. Той отново беше на пет, на седем, на четиринайсет. Планктона. Смачкан. Само че този път не го удари съученикът побойник, а жената, която трябваше да го обича. На сутринта си събра багажа. Беше се возил в стария си Фиат, плачейки, но с облекчение. Край на илюзията, че големите хора не удрят.
***
Атила беше куче с тежка съдба. Беше едър, черен, с капка кръв от ротвайлер и дълго тяло на бассет. Изглеждаше нелепо и заплашително едновременно – кръстоска, която развъдниците биха изгорили. Взеха го като сладък палет от улицата, но когато порасна и лапите му станаха с размерите на чинии, първите му стопани се уплашиха. „Тоя звяр изяде всичките ми рози. Ще го дам на село да пази.“
На село Атила прекара една зима, вързан за навеса. Той лаеше гръмогласно, но не когато идваха крадците, а когато го беше страх от самотата. Наричаха го Пустолайко и го замеряха с камъни, за да млъкне. Спаси го третият му собственик – стар познат на Гошо, Богомил. Богомил беше едър мъж с добро сърце, но с две малки близначки, които искаха да направят от Атила конче. Кучето търпеливо понасяше дърпането на ушите и опитите за яхане, но един ден близначките го дръпнаха толкова грубо за опашката, че Атила изръмжа, за да ги предупреди. Богомил видя това и обезумя от страх за децата. От този момент Атила спеше, завит под верандата, и чакаше присъдата си.
Присъдата Гошо.
Гошо се отби у Богомил да пият по бира и да оплаче развода си. Богомил слушаше, клатеше глава и наливаше.
— И аз съм с един проблем — рече той, посочвайки намръщения Атила в ъгъла на двора. — Ей го, страшилището. Трябва да го разкарам оттук, децата го дразнят, а той става напорист. Ако го заведа в приюта обаче… ще го приспят веднага. Никой не иска такова грозно и едро куче.
Гошо погледна животното. Нещо в това едро, меланхолично същество му напомняше за самия него. Нестандартен. Отхвърлен. Уплашен, но опитващ се да изглежда страшен. Атила бавно надигна глава и погледна Гошо право в очите. Опашката му леко потупа по настилката.
— Знаеш ли, Бого, ще го взема — каза Гошо тихо.
— Ти луд ли си? Къде ще гледаш този мечи трън в апартамента? Той ще го обърне с краката нагоре!
— Ами значи ще го обърне. Поне няма да ми крещи.
***
Оказа се, че Атила е най-доброто нещо, случвало се на Гошо. Те бяха перфектната двойка – дребен, уплашен мъж и огромно, плашливо куче. Разхождаха се в парка „Заимов“, където Гошо за първи път откри, че тишината е нещо хубаво, а не само предвестник на буря. Беше записал Атила на курс по дресура. Не за да го направи пазач, а за да му вдъхне малко увереност. Треньорката, една стройна жена с къса руса коса, обясняваше търпеливо:
— Кучето усеща страха ти. Не го дърпай, той не те води на разходка, вие излизате заедно. Ако ти си спокоен, и той ще е спокоен, Гошо.
И се получи. Атила се научи да не пада по гръб, когато чуе трясък. А Гошо се научи да не свежда поглед, когато срещне някой по-едър по алеите с агресивен питбул. Защото сега държеше повода на звяр, тежащ почти четирийсет килограма. Хората им правеха път и ги гледаха с респект.
Една сутрин на площадката за кучета се появи нова фигура – жена с малък, енергичен джак ръсел териер. Беше дъждовно и малцина бяха излезли. Кучето ѝ се заплело в каишката, а тя се мъчеше да го разплете, смеейки се на пакостите му. Гошо се приближи и попита колебливо:
— Мога ли да помогна?
— О, мерси! Тоя бандит реши да ме изложи още първия ден — засмя се тя. Казваше се Яна. Беше ветеринарен техник в клиниката до булеварда. Тя не носеше остри костюми, а широко яке и шапка с помпон. Гласът ѝ беше тих и успокояващ.
Атила я подуши и бавно положи грамадната си глава в краката ѝ. Опашката му се завъртя като хеликоптерно перо.
— Еха, какъв сладур! — възкликна Яна. Гошо замръзна. За първи път в живота му някой наричаше неговото грозно, огромно куче „сладур“, без капка ирония.
— Да, той… той е просто едно голямо бебе — промърмори Гошо, а топлината се разля по гърдите му като глътка домашен джинджифилов чай.
Яна се засмя, а той усети как нещо в гърдите му леко поддава. Може би хората не деляха света само на хищници и Планктон. Може би имаше и други нестандартни, объркани и добри същества, които се търкаляха в локвите и обичаха дългите разходки без конкретна посока.
Нямаше гаранции, че любовта ще се случи отново. Гошо дори не смееше да го помисли на глас. Но когато Яна го попита на коя пейка обикновено сяда и дали може да дойде утре по същото време, той осъзна, че държи повода на Атила с ръце, които вече не треперят.
