Мамо…
Прочетох думите ти и дълго не можех да намеря отговор.
Може би защото понякога най-важните думи са най-трудни за изричане.
Ти пишеш, че животът те е научил на много неща от деня, в който за първи път си ме видяла. А аз искам да ти кажа, че много от най-важните уроци в живота научих благодарение на теб.
Не винаги веднага.
Не винаги в детството.
Много от твоите уроци разбрах едва сега, когато съм възрастна.
Когато сама започнах да се сблъсквам с трудности, да вземам решения и да нося отговорност за живота си.
Ти казваш, че виждаш силата ми и умората ми.
Благодаря ти за това.
Понякога ми се струва, че целият свят вижда само как се справям и не забелязва каква цена плащам за това.
Но ти винаги виждаше повече.
Дори когато мълчах.
Дори когато казвах, че всичко е наред.
Права си — не винаги съм силна.
Има дни, в които ми се иска да спра.
Има моменти, когато ме е страх, боли ме и се чувствам сама.
Но именно тогава си спомням, че някъде има човек, който вярва в мен дори когато аз самата се съмнявам в себе си.
Този човек си ти.
Ако умея да бъда добра — това е благодарение на теб.
Ако умея да се изправям след паденията — това е благодарение на теб.
Ако умея да обичам — и това е благодарение на теб.
Знам, че понякога ти се струва, че си се тревожила прекалено много или че си ме поправяла твърде често.
Но днес разбирам: зад всяка тревога стоеше любов.
Голяма, безкрайна майчина любов.
Благодаря ти за безсънните нощи.
За подкрепата, която ми даваше дори когато на теб самата ти е било трудно.
За търпението.
За грижите.
За това, че никога не се отвърна от мен.
Благодаря ти за дома, който винаги остава мой дом.
Благодаря ти за прегръдките, в които и до днес се чувствам като дете.
И знай: колкото и далеч да ме отведе животът, част от сърцето ми винаги ще бъде до теб.
Ти винаги ще бъдеш моята майка.
Моят най-близък човек.
Моето тихо пристанище сред всички бури.
Обичам те.
Твоята дъщеря.