„И защо ми е на мен да бъда болногледачка на някакъв дядка? Ти какво точно можеш да ми дадеш? Апартамент? Кола?“ – тези думи, изречени от едно младо, едва двадесет и четири годишно момиче, прозвучаха толкова спокойно, естествено и дистанцирано, че в онзи вцепеняващ момент се почувствах не като зрял, успешен мъж в разцвета на силите си, а като прашна и обезценена стока на най-задния рафт в супермаркета, която управителите просто са забравили да изхвърлят навреме в кофата за боклук. Тогава, седейки в един елегантен ресторант в центъра на София, докато зад прозорците бавно се спускаха хладните вечерни сенки, аз за първи път в живота си разбрах с болезнена и плашеща яснота, че светът окончателно се е преобърнал с главата надолу. Когато си на четиридесет и три години, ти все още се чувстваш млад, изпълнен с енергия и големи планове за бъдещето, но съвременната реалност вече безмилостно те зачерква и те изпраща директно в категорията на старците, без да изпитва най-малко неудобство да ти изтресе право в лицето един циничен ценоразпис за чувства – без никакви дискретни намеци, без романтичен флирт, без капчица тайнственост или правила на някаква красива игра.
Аз съм на четиридесет и три години, никога не съм бил официално женен, въпреки че в живота ми, разбира се, е имало сериозни и дълбоки връзки: два пъти съм живял с жени на семейни начала по две години, това бяха хубави, живи и напълно нормални етапи без излишни драми или съкрушителни предателства, а когато усещахме, че пътищата ни се разминават, просто се разделяхме като зрели и интелигентни хора. Винаги искрено съм вярвал, че едно такова минало е моето огромно предимство, а не дефект, тъй като зад гърба си нямам сенките на бивши съпруги, съдебни дела за издръжки, тежък емоционален багаж, вечни скандали или непрекъснати сравнения с предишни партньори. На съвременния пазар на запознанства обаче това се възприема не като плюс, а като някаква изключително подозрителна аномалия, сякаш ако до тази възраст не си успял да създадеш традиционно семейство, задължително криеш някакъв фабричен дефект, опасен недостатък в характера или просто не си преминал успешно през социалната сертификация, която общността изисква от всеки мъж.
Неотдавна съвсем честно и твърдо си казах, че е дошло времето за голяма промяна, тъй като наистина искам истинско семейство и копнея да имам до себе си любяща, красива, поддържана и млада жена. Не виждах никакъв смисъл да лицемернича пред себе си, тъй като за мен изглеждаше напълно естествено да търся момиче до двадесет и осем години, което да радва окото и с което да се гордея, докато приятелите ми, без да крият леката си завист, ме разпитват откъде съм изкопал такова съкровище. Не смятах това свое желание за нещо позорно или егоистично, тъй като съм финансово независим мъж, работя изключително много, имам солидни доходи, притежавам собствен просторен апартамент в столицата, хубава кола, нямам пороци, спортувам редовно и изглеждам наистина добре, поради което бях свято убеден, че представлявам повече от желан и ценен вариант в това море от срещи. Животът обаче бързо ми доказа, че този свят отдавна играе по съвсем други, сурови и прагматични правила, в които аз неочаквано се оказах не купувачът, а стоката, и то, за да бъда напълно честен, стока от миналогодишна колекция, останала на разпродажба.
Първата ми среща беше с едно момиче на двадесет и шест години, с което се запознах в популярно мобилно приложение, където общувахме интензивно почти седмица, тя се смееше искрено на моите шеги и ми пишеше, че съм невероятно интересен събеседник, с когото се общува леко, свободно и приятно. Поради тази причина вече бях започнал да се радвам, че най-накрая съм открил нормална, чиста човешка връзка, лишена от прекомерни изисквания и от тежката сянка на скрития материализъм. Но веднага щом се срещнахме в едно уютно кафене, нашият диалог мигновено загуби цялата си лекота и се пренесе в една напълно различна, студена и пресметлива плоскост, която приличаше много повече на тежки бизнес преговори, отколкото на среща между двама души, изпитващи взаимна симпатия. Тя ме гледаше с критичен, оценяващ и сканиращ поглед, без изобщо да се опитва да скрие намеренията си зад някаква учтива усмивка, и след едва петнадесет минути разговор ме попита директно каква кола карам, дали апартаментът, в който живея, е моя лична собственост и какви точно са месечните ми доходи.
Изправен пред този циничен въпросник, аз послушно отговарях на всеки въпрос, осъзнавайки постепенно, че не се намирам на романтична среща, а на строг и бездушен разговор за работа, където стойността на човека се измерва единствено чрез неговата финансова ликвидност. Най-абсурдното беше, че тя не изпитваше абсолютно никакъв срам или неудобство, задавайки ми тези въпроси със същата невъзмутимост и спокойствие, с които човек пита дали предпочиташ чай или кафе. Когато аз, неспособна повече да понасям подобен натиск, я попитах какво всъщност търси тя в една връзка, младата жена просто се усмихна хладно и ми каза, че има нужда от максимален комфорт и от мъж, който е длъжен да задоволява всички нейни капризи и нужди, като всичко това беше изречено без капка свян, ясно и директно, точно като ценоразпис в луксозен бутик.
Втората среща с една двадесет и четири годишна красавица, която изглеждаше като перфектна и нереална снимка от корицата на някое списание, ми нанесе още по-голям шок, когато след изискана вечеря, която, разбира се, платих изцяло аз, разговорът неусетно премина към плановете за бъдещето, брака и децата. Тя ме погледна с лека ирония и ме попита какво мога да ѝ дам аз в замяна на нейната младост и красота, а когато аз, напълно вцепенен от изненада, започнах да говоря за искрени чувства, взаимно уважение и духовна съвместимост, тя само сви рамене с пълно равнодушие, заявявайки, че всичко това са второстепенни неща. Обясни ми, че едно младо момиче винаги има огромен избор, поради което по-възрастният мъж е длъжен да компенсира разликата в годините със стабилни материални ресурси. Точно тогава чух от устата ѝ онази болезнена фраза за болногледачката на дядка, която окончателно срина мъжкото ми самочувствие и ме накара да се почувствам така, сякаш някой ме е разглобил на резервни части, оценил ме е по цената на вторичния пазар и ме е оставил с празни ръце.
Тази среща остави дълбока, кървяща следа в душата ми, но най-ужасното беше да осъзная, че това не е някакъв случаен инцидент или просто едно разглезено момиче с труден характер, а една перфектно смазана и цинична система на съвременното общество, в която чувствата са напълно елиминирани като излишен и пречещ баласт. Третото преживяване ме довърши окончателно, когато една двадесет и седем годишна жена, която сама беше поела инициативата, проявявайки активен интерес към живота ми, флиртувайки и изпращайки ми очарователни снимки, ми изпрати една вечер гласово съобщение, в което директно и без заобикалки ми заяви, че ѝ трябва мъж, който да я издържа изцяло, тъй като ѝ е омръзнало да работи до изтощение и иска да живее само за свое удоволствие. Поради тази причина, ако аз не съм бил готов да стана неин личен спонсор, е било по-добре да не губя нито нейното, нито своето скъпоценно време. Когато аз, изумен от подобна наглост, я попитах какво всъщност е готова да даде тя на един мъж в замяна на такъв безгрижен живот, тя просто се изсмя звучно в слушалката и каза с поразителна лекота: „Как така какво? Себе си! Аз давам себе си, своята красота и самото си присъствие до него.“
В този съдбоносен момент нещо вътре в мен се скъса с оглушителен гръм, сякаш една струна, опъвана до краен предел твърде дълго време, изведнъж се беше пръснала, защото този отговор „себе си“ прозвуча като предоставяне на услуга, като стока в пакет с опция „ол-инклузив“, където за абонамента трябва да плащаш огромни суми предварително. Най-страшното е, че тези млади жени искрено не разбират какво не е наред или какво е странно в подобен подход към живота. Те не изпитват срам, не се крият зад деликатни маски, а просто от самото начало ти диктуват своите условия, договори и претенции, а ако ти не отговаряш на твърдите стандарти, които са начертали, просто те изхвърлят на боклука без никакви емоции, съжаление или обяснения, като ненужен детайл. И знаете ли коя е най-голямата и болезнена ирония в целия този абсурден театър на живота, която аз в началото упорито отказвах да видя и да приема?
Дълго време бях напълно убеден, че целият проблем се крие единствено в съвременните жени, че те просто са се развалили морално, станали са невероятно меркантилни, алчни и материалистични, интересуващи се само от пари, скъпи пътувания и луксозен живот за сметка на някой друг. Но колкото по-често ходех на тези празни и бездушни срещи, колкото повече слушах едни и същи студени и механични монолози, толкова по-ясно ми се разкриваше една зловеща истина: проблемът не беше само в тях, той се намираше в абсолютно същата степен и в самия мен. Аз сам бях пристъпил на този пазар с чистата менталност на консуматор, имайки претенцията да си „избера“ красива играчка, но неочаквано се събудих в позиция, в която започнаха да оценяват и избират мен самия по същите безмилостни закони на консуматорското общество. Аз исках младост, безупречен външен вид и удобна жена, която да декорира сивото ми съществуване, докато те искаха богат, стабилен и полезен мъж, който да им гарантира финансова сигурност, поради което в тази изкривена логика всичко беше поразително честно, но в същото време невероятно отблъскващо и болезнено.
Именно онзи момент, в който осъзнаваш, че никой не те гледа като човешко същество, като мъж със собствено сърце, със страдания, мечти и топла душа, а те оценяват просто като финансов проект с ограничен срок на годност, оставя най-дълбоките и трудни за зарастване рани. Може би аз наистина закъснях по един непоправим начин, може би трябваше да създам семейство преди двадесет години, когато хората все още знаеха как да обичат просто заради това, което си, когато връзките не приличаха на договор за покупко-продажба, подписан набързо в нотариална кантора. Твърде дълго живях в сладката и измамна илюзия, че времето е моят най-ценен съюзник, че мъжът става по-силен и по-ценен с годините, подобно на скъпо колекционерско вино, но светлините на софийските улици сега ми изглеждаха студени и чужди, оголвайки самотата ми и оставяйки ме с тежката сигурност, че за да получа това, за което мечтая, трябва или напълно да пречупя себе си и да се подчиня на тези жестоки правила, или просто да сваля летвата на своите изисквания, за което, съвсем сигурно, не съм готов.